автор: blagova

Твоите трептения душевни вихрят турболеции у мен.
Ту ме спущат над пламтящи бездни, ту пропадам в кратер обледен.
Пулсът ми чертае амплитуди - прилив на вълни след земетръс.
И се лутам в страшните Бермуди със душа, разпъната на кръст.

Вкопчена в страхлива земна мисъл, вихрите бушуват вътре в мен.
И денят ми е въртоп безумен, и мечтата - сън осуетен.
Турбо-чувства - в обич, страх и радост , се редуват в трудния ми път.
Питам се: живея ли в заблуда или съм на вечен кръстопът.

Уморено си сърце, ще издържиш ли в бързеите стръмни на деня?
Или прединфарктно ще се спънеш без причина и на плитчина?
Дръж се, помпай - нищо,че отдавна изнемогваш и ми имаш зъб.
С теб не можем да живеем кротко и вървим по все по-стръмен ръб.

Води ни духът, един за двама - неспокоен, вечно устремен.
Вихрите на времето безстрастно, ров дълбаят с всеки бъден ден.
Диша във врата, боде в петата мисъл „ докога”. Не знам… не знам.
Страх ме е да не повикат „мамо”, а отдавна да ме няма там.