Тя е тази, която оплете
във съня ти въже до Луната...
Тя е лошото, есенно цвете,
оцеляло напук на сланата...
Тя е камъкът,който престава
да замръзва дори и през зимата...
Тя е кактусът, който прощава
всички лукавства на климата...
Тя е малък, бодлив таралеж
на прага на делничен ден,
дето пълен е с нежен копнеж
и те чака за ласка смутен...
Погали го, бодлите веднага
ще омекнат до заешки мъх,
от ръката ти няма да бяга,
ще те помни до сетния дъх.
Тя е лошото, есенно цвете,
забранено по всички канони,
но душата ти свети ли, свети
и не искаш да я прогониш!