автор: boliarkabg

Някога имах приятел. Няма да напиша съсед, защото ние не бяхме съседи,бяхме комшии, а това е съвсем различно. Не е въпрос от какъв произход е думата.
С този приятел израснахме заедно. Беше малко по-голям, няколко години. Не беше красавец. Беше много отговорен. Растеше като истински мъж. Имаше възрастни родители, много помагаше на майка си и се грижеше поне малко да отнеме от теглото й. Уж беше весел, но смехът му звучеше ту саркастичен, ту тъжен и никога волен. Свиреше на тромпет. Вечер огласяше стихналата махала, поляните и гората. После пишеше стихове. Бурни, протестиращи,смазващо критични.

С него се обичахме.Откакто се помним, през цялото детство. Не знаехме това. Усещахме го. Без много приказки, без задушевни разговори, срещи. Само поглед, една дума, недомлъвка или многоточие и всеки знаеше какво чувства и иска другият. Не бяхме гаджета. Не се търсехме, всичко правеше Съдбата.
Пораснахме. Любовта ни се отприщи изведнъж, като буен поток, като прииждаща река. Заля ни, заля живота ни. Четяхме стиховете му, пишеше за мене и заради мене. Срещахме се. Танцувахме, гледахме луната, рецитирахме, мечтаехме, обяснявахме се в любов с най-дивни стиховце. Тогава видях как Музата обзема твореца, как Духът му минава в „онова” измерение, в което не е съдено всеки да прекрачва. Не разбирах какво става, но се прекланях. Пред дарбата. Пред поезията, която се раждаше.
Издигнаха огромни диги пред нашата любовна река. Всички задружно. Решиха,че тя е опасна, много опасна и ще ни унищожи. Други го решиха и успяха да удавят любовта. Намерихме я мъртва край бреговете на стихията.
Животът ни повлече. Много далече един от друг. Дори тетрадката откраднаха. Тетрадката, изписана от неговата ръка специално за мене, със специални стихове от него.. Там имаше стихове, които нямаха друг препис и други, които впоследствие бяха унищожени в другите си редакции.
Съдбата ни срещна отново отдалече, с неочаквано телефонно обаждане. Стихове и жарава, заровена дълбоко в пепелта. Преди срещата ни пак там, насрочена в оная наша махала, Смъртта реши тази среща да не бъде.
Днес, когато самата аз понякога посещавана от Музата, плахо прекрачвам в светая светих на Духа, разбирам искрите в погледа на моя някогашен приятел. Сега виждам това, което той някога е виждал и чувствал Там, пишейки своите стихове.
Приятелю мой, вярвам,че ти ме посрещаш когато Музата ме осенява, че ти се радваш на разказите ми, че ти ме побутваш лекичко да не се отказвам. Вярвам,че твоят смях белязан с лека тъга дава сила на перото ми. Не може да бъде иначе. Защото ти беше и си остана моят скъп приятел, комшия, от какъвто и произход да е тая дума.

Милка Маркова