автор: daro

По темето на скрина се почеса
спомена за две хлапета.
Заключени в чекмеджета,
две човекочервейчета
загубили вкуса си за живот
сред потребителската непотребност –
за стърчащия морален гребен
загнил над гребния канал.
Какъв хорей!
Какви ти хора ще спасят света!
Не в океан – в канал гребем.
Хоралът е отдавна празна песен
със зеленишката населен
на причудливата житейска плесен.
Звук, в който липсва цветното трептене.
Цвят, безразличен в общото жужене.
По дяволите тази
неспирна суета, в която си въвлечен –
номад в туид, препънат скитник…
разсмян трагик в аскеза на безделник.

В предначертанието
да избираш –
картоф или пюре,
агнец
или пастир?
Костилката ли да преглътнеш
или пък ядката
да схрускаш.
Кой тебе да спасява…
Кой тебе да обича!

А разумът
е плоскостъпен марш
по буренясалия плац на
съвестта.
И все по-често,
все по-често
сърцето иска да заспи.
И все по-често искам
сам да съм си вятъра
в тази стая на сърдечното,
с превъртяна два пъти ключалка,
където времето приключва.
И в акустичните ми органи
кънти могъщият ми страх,
кънти могъщият ни страх –

нито да имаш, ни да нямаш.