автор: hellcat

Дръзко извил димни вежди,
с ирис от облак безплътен,
алчно денят ме поглежда,
в слънчев монокъл размътен.

В астма гърдите му хъркат,
кашля, присвил сухо рамо,
вятър в гласа му примърква
с леност на тигър прехранен.

Късна неделя — мъртвило —
в прах от графитни ескизи...
(Слънце размазва червило
в белите блокови ризи.)

Мъж е денят. И го знае.
С поглед ми драска гърдите,
вино в дъха му ухае,
с дързост мечтите ми смита.

Сплита ми мислите в снопче,
пясък в гласа му ме мами,
къса най-горното копче,
стегнало душно плътта ми.

Роши мечтите по мъжки,
връзва ме с моите бури...
Шут е, без срам и задръжки,
дърпащ перчема ми щуро.

Влюбен е той. И наднича
в дните ми — бесен и луднал.
Аз пък нощта си обичам —
тази, с ефект пеперуден.

Нощем си в мен. И в съня ми.
С вечерен глас, топли длани...
Мръкна... Денят ли? Той гасне...
Аз го прострелях. По заник!