автор: daro

Един поет въздъхна –
встрани главата.
Душата, споделям ти –
недей отделя си главата.
Неделими са
плътта и светлината
в свещения престол.
Успокои ли се ръката
и главата ще й трябва.
И трепетлик на лист
да ни внушава –
пореден екслибрис…
подмини!
Това не е сърдечен послепис,
а предговор
на неотлистеното сетиво
в провидение
на неотлъчен стожер.

Светът –
една безкрайна мисъл
предоставена в усойна нива
(и никога случайна)
през окото ми се шмугна,
като жест от Жеста.
Прозорецът проскърца
и плесна с чифт криле.
Духът ми се завърна
и с полъха сърцето ми отне.
Зарея се сред
гълъби и гарвани
в търсене на бели букви,
с които да завърши
името ти, Бо…
А то
неземно,
цялостно
и живо.

*на една рошава лъвка с Бо-жествено име
…като жест от Жеста, но с малка буква