автор: ZAGORA

Кожата ми е есенна.Сърцето ми- зимно,
а умът е нощна пустиня в Намибия.
Пролетни птици ми опонират
с копринено-мажорни гласове.

Опровергава ме и ясното небе.

Но душата ми призрачна като сън
е забравена,непотърсена и забранена.
Всеки мой миг е кинжал и предмета
на убитите милиони животи.

Разграждам се,смилам се в черна дупка,
обиколена от звездни екскорти,
а светът ми потъва в алфата на вечността.

Бод след бод съчленявам парчета живот,
кроя и режа,уж всичко да е по мярка.
Надявах се на справедливата квота-
да съм маслинена клонка под цветна арка.

Толкова труд и усилия с толкова вяра!
Чувствувам се като изоставена гара
с тревясъл перон и ръждясали релси,
Аз все очаквам неидващия мой влак,
който да прати тайни импулси
и неведомия ми съдбоносен знак.

Самотна съм в студената Вселена
като изпаднала от нечий джоб визитка.
Актьор излишен сред порутената сцена,
ненужно оцелял в абсурдна битка.