(думите са на Иван Върбанов, по повод една моя снимка)
Недей, приятелю, не му завиждай
задето си избрах да го обичам!
Проклех го вече сто пъти, не трижди.
И още сто от него се отричах...
Косите ми не го завиват вечер,
не му прошепвам нежно "Лека нощ",
от кръглата луна съм по-далече,
и липсата ми реже като нож.
Не завист, ще изпиташ само жал,
за празнотата в мъжките очи.
Усмихната от век не ме е виждал,
и се научи дълго да мълчи.
А бе любов! Каква любов бе само!
Потъва днес в зениците... И в стихове.
Добре се постарахме ние двама,
но е проклета - пак не я убихме!
Наместо туй - сега убива нас.
Наказва ни за всеки грешен ход.
Над цялата ни същност има власт,
и с нас ще е и в другият живот.
Днес той е кораб плаващ без посока.
На никое пристанище не спира.
Удавя всеки спомен-призрак с водка,
и всяка нощ очите ми проклина.
Днес аз съм гара пуста и самотна,
и плача повече и от дъжда.
В най-тихото в душата пуснах котва.
Отляво - само пепел и ръжда.
Да си завиждам ли, че имах силата
да кажа "Сбогом" и да си отида?
Дано да не обичам вече никога!
... Защото моята любов убива.
Павлина Соколова