автор: prashinka

...онова, което всеки от нас носи някъде в себе си - Истинските истории...един отворен прозорец, врата може би...детството: обичах игрите навън, а когато валеше, трябваше да стоя дъъълго на прозореца и да гледам сивата улица - живеехме в блок между Ледницата (сега не знам дали съществува такава дума, а тогава не знаех какво означава) и Пожарната :), на самия пазар...
- едно много цветно място с истински баби с пъстри забрадки в центъра на града, там, където се смесваха гласовете на хора и птици, на небе и земя...да, когато валеше, градът посивяваше - тогава, залепена на прозореца, чаках онези цветни петна, които пристигаха някак си сами - чадърите, обикновено тичащи, задъхано забързани, преминаващи между капките , сякаш чакащи да ги поздравя... забавлявах се - думите означаваха много, но така бързо можеха да изгубят смисъла, който носят... Всеки нов минувач с чадър трябваше да бъде поздравен с тичащото чадърчадърчадърчадърча - докато се стопи някъде зад завоя между Ледницата и пожара на детската ми фантазия, и онова все още пулсиращо, неразбираемо чудо от звуци в сърцето ми, почукващо тихичко по прозореца - дърчадърчадърчадърча... чадърите... празникът на прозореца, който си беше само мой!