автор: Lorena

По песъчливи хоризонти стричам глаголното време на моето “желая”,
желая птичи гласове, изтръгнати от прегракналия вик на самотата,
желая да удрям с юмрук по стените на тишината,
желая пролетно затишие на бурите във мен
и летен взрив от любовни междуметия,
желая облаците ми да раждат нови светове,
а онази глътка обич, заседнала на гърлото,
да прелее в очакване.
И ако всичко това си ти-някъде на ръба на хоризонта,
спусни се по рамото ми, стисни онази длан, стиснала последното бяло кокиче
и потъни в безкрая на зелените поля в очите ми.
Заслушай се в онези неми звуци на душата,
които удрят като капки дъжд и се превръщат в песен,
а после ме превърни в сълза по твоето слепоочие.
Да бъда там завинаги и да напомням пролет.