На езика на пустинните цветя
сплиташ с миражна екзотичност
рижавите й коси в кок и че
звънтящата белота те привлича
странно ли е ... сред маранята
На езика на над-столетния мрак
предпочиташ уж безнадеждно
вълче-единашки да се скиташ
но тя да не изчезва със зората
странно ли е ... сред самотата
На езика на онемелите езера
с пресъхнали устни съживяваш
вледенените от разума чувства
без да нараняваш словесността
странно ли е ... сред пустотата
На езика на молитвените жестове
от звездопади сбъдване изтръгваш
прекръстваш греховете коленичил
в светени води сълзите й отмиваш
странно ли е ... сред ада на тъгата
Страннико, кога ще повярваш, че
един е езикът на мъжа и жената ...
че тя те разбира и знае и усеща и
всеки твой трепет нейна тръпка е
Друми потънаха от железните ти стъпки
реки пресъхнаха от жарта на ръцете ти
земната гръд дори е готова да изстине
сред очакването ... да не е странно, че
ЕДИН Е ЕЗИКЪТ НА ПЛАНЕТА ЗА ДВАМА