автор: IGeorgieva

- Италианци сте, нали? –попита ни уверено младежът, продаващ панорамни екскурзии пред хотела ни в Малта.
За два дни аз и семейството ми бяхме свикнали с този въпрос, както и с учудването на местните от отрицателния ни отговор, въпреки белите ни лица и светло кестеняви коси.
- Българи сме.
- Разбира се! Бяхте ли в южната част на острова? Днес там е най-големият пазар за риба.
Бяхме се упътили за екскурзия с корабче и решихме да ги съчетаем.
- Ето ви слушалки. Английският е най-близък до вашия език, нали?
- Не, руският е – реагирахме ние инстинктивно.
- Да не сте руснаци? – изгледа ни той подозрително.
- Не - поклатихме глави дружно.
Младежът разтегна устни в широка усмивка:
– За руския се шегувахте, нали? Откъде казахте, че сте? България? – очевидно бе проспал часовете по география.
В този момент пристигна автобусът. Точно навреме - от хотела излизаше голямата група италианци, която беше озвучавала закуската ни преди час с нескончаемо бърборене на висок глас. За наше удоволствие, автобусът потегли и италианците се смалиха в далечината, жестикулирайки и разговаряйки с широко отворени усти. На полупразното корабче си избрахме места до перилата заради добрата видимост. Докато се полюшвахме в очакване да потеглим, доловихме жужене, което бързо се усилваше. Италианците нахлуваха и с неудоволствие се настаняваха на все още незаетите места, откъдето видимостта определено бе по-лоша. „Джузепе”, „Антонио”, „Лаура” – полетяха във въздуха бурни възклицания, които накараха дори сдържаните англичани да повдигат неодобрително вежди. Не може да се отрече, че италианците бързо преглътнаха недоволството си и се отдадоха на закачки и разговори с цялото си сърце и глас. За най-изобретателен минаваше Джузепе – заставаше пред някоя Донатела, за да я снима с телефона си. Тя извикваше най-хубавата усмивка на лицето си. „Щрак” и Джузепе обръщаше телефона и й показваше своя собствена снимка. Двамата избухваха в лудешки смях. Джузепе не се умори да повтаря номера си, докато не изреди всичките си сънародници. Друга любима италианска закачка бе почукване по рамото, което кара човека да се обърне в неправилната посока. Отново кискане. Осъдителните погледи на останалите пътници не стряскаха потомците на Цезар, нито знакът „Пушенето забранено”. Те сякаш го разбраха наопаки и пушеха точно под него, после се оглеждаха и дискретно изхвърляха фаса в морето.
Да кажем, че чувахме нещо от обясненията за местата, покрай които минавахме, би било пресилено. Това крепостни стени, замъци – италианците си имаха в изобилие. След два часа първи напуснахме корабчето и се покачихме на открития автобус. Докато се мажехме с лосион против слънце и се чудехме как ще издържим на жегата, познайниците ни заприиждаха и ни обградиха от всички страни. Обиколката започна с вятър в косите, слушалки в ушите и неизменната глъч. След толкова култура италианците поогладняха и жените извадиха от личните си чанти сандвичи, варени яйца и кекс, скътани от закуската в хотела. По пода на автобуса западаха трохи и черупки. Покрай главата ми се стрелна найлоново пликче.
- Ако ни ударят с нещо, ще ги ударя и аз – закани се съпругът ми.
На пазара за риба не отидохме, бързахме да се приберем. Пред хотела ни се усмихна друг младеж.
- Не, не сме италианци - изпреварихме въпроса му ние.