автор: Angelova_Rosi

Докато лакирах ноктите си в черно, мислейки с известен мазохизъм върху естетиката на скръбта, изведнъж забелязах, че цветът май се отклонява от обичайната представа. Дори не мога да кажа, че беше графитен или сив, или с друг приблизителен нюанс на черното. Това е добре, казах си, няма да изглеждам като избягала солистка от някоя рок банда.
Липсваха ми само фланелка с черепи, готически обеци и разфасовани джинси…
И тогава изведнъж се сетих за Зелената коза.
Татко имаше свои представи за цветовете. Ние с брат ми неведнъж се смайвахме от тази необичайност, но тя ми изглеждаше такава, само докато не открих модернистите или проникновението на Чавдар Мутафов за коня, който трябва да е „зелен всеки път, когато пасе червена трева под жълто небе” . В онзи момент, обаче, дори картина на Шагал да ми беше показал някой, нямаше да повярвам, че козите са с цветовете на дъгата, а хората и петлите си летят на воля из небесните пасбища. Тогава, деца още, хем любопитни и доверчиви, съмнявахме се, че козата наистина е зелена. Татко се разсърди, че не му хващаме вяра и каза : - Айде! Тръгвайте! Ще ви водя в Беренде, да видите тая коза.
Беренде е едно близко село. Казват, че името му идвало от племената на печенегите берендеи, които се преселили тук от Киевска Русия. Спогледахме се ние децата, къде се е чуло и видяло зелени кози да се раждат, но все пак бяхме във възрастта на чудесата. Тогава още всичко можеше да се случи. То и името на селото също не ни вдъхваше кой знае колко доверие в топонимията… Звучеше ни някак пренебрежително. Почти като думата натурица, с която дядо Горан маркираше поведението ни, когато му се качвахме на главата. – Я, я, я! Натурица такава! Я се разкарай от тука! Друм да те нема! – дразнеше се той.
И така, натоварихме се ние тримата на москвича и друм да ни няма, потеглихме за селото на зелените кози.
Освен да направи оглед, татко беше решил и да купи козата. Сигурно я беше проучил. Ние с брат ми, пропуснах да отбележа, бяхме страшни козелюбци. Имахме винаги поне две кози с по две-три козлета, които ползвахме за игра. Най-много обичахме козлето Юри, което имаше рогца и видеше ли ни, отдалеч се прицелваше игриво, хвърляше се във въздуха като задницата му отиваше на една страна, предницата на друга, усукваше се така застрашително и скачаше върху нас да ни събори. Козлетата ни бяха като кучета. Затова и много страдахме за Юри, когато отиде на небето по Гергьовден. Подпряхме дупета върху слога на ливадата и като някои баби-оплаквачки започнахме да чупим пръсти над отрязаната му глава. Като поревахме така безутешно върху несправедливостта на живота, се заклехме, че в никакъв случай няма да ядем от приятеля си. Татко се усетил, че главата на Юри мистериозно е изчезнала, тръгнал да обикаля двора, да не би да са я отмъкнали котките и тогава чул стенанията ни от ливадата. – Какво работите тука! Я бързо се прибирайте вкъщи да помагате на майка ви! Нали затова ги гледаме тия животни, ще ми реват като бабички!
Децата на село бързо порастват. Нямат време за много реване и много кандърми. Духът на Юри, рече после майка ни, ще се прероди в друго козленце. Ама ние не искахме друго, искахме си това.
Та Зелената коза щеше да е един вид компенсация. Да не реват децата. А и да видят, че татко им не е лош човек като е изпратил Юри в празничната тава за Гергьовден.
Залепихме ние нослета по прозорците на задната седалка, въртяхме очички като пумпали да не забележи татко в огледалото за обратно виждане, че от време на време близвахме стъклото на вратата, както коза ближе сол. И не защото стъклото е нещо много вкусно, а понеже ни беше забранено. Ама имаше нещо много приятно в това езикът ти да залепне за гладкото стъкло и да се охлади. Нямаше никакъв вкус, но усещането създаваше една безметежност и щастие, което не може да се разбере, ако никога не си близал стъкло на прозорец.
Съвсем скоро влязохме в селото. Колата ни спря пред една дървена портичка, а зад нея дворът беше изправен вертикално като килим, прострян да се ветрее на слънце. Изкачихме се ние с мъка покрай сливовите дръвчета, докато стигнем билото, където бяха стопанските сгради и къщата на зеленокозия.
- Е, здраво, чорбаджи! Що чиниш! Как е х’авата? Как е стоката? – поздрави татко човека, който излизаше от егрека с животните.
- О, бай Ангеле, добре си дошол! Е, що праим, улазяй, улазяй да видиш! А, и децата си довел! Улезте да видите, тъкмо добихме манечки яренца!
- Довел съм ги, че не ми верват, да видат тука оная, зелената ти коза.
- А, не е коза то, ало пръч. Е тия яренца са от него.
- А, пръч ли било?! – сепна се баща ни. - На мене ми казаха коза, викам, да карщисам малко моята стока.
- Е, па давам ти го за разплод, е на… его!- и той посочи с длан към егрека.
От вътрешния двор изскочи един шут козел, миризлив като дявол, сив, каращисан с жълто, с две думи – зелен! Не баш зелен, ами брезентов. Също като брезента, с който татко покриваше колата, да не я мокри дъжда, понеже гаражът живееше още някъде в бъдещето.
Сигурна бях, че ако го изкъпем добре със сапун този козел и го парфюмираме, ако го фризираме и му изрежем чичките и шипоците по задника, ако го почистим от мърсотията, ще си стане чисто сив, дори към бяло можеше да го докара. Татко тъкмо беше посърнал от пола на тревопасното, когато цветът на животното отново върна усмивката му: - Е, видехте ли, видехте ли сега, като ви казвам зелен, значи зелен! Ние с брат ми разменихме зелени очи и хич и не възразихме. Важно е татко да си мисли, че ни е изненадал.
Оттогава знам, зелени кози съществуват! И не е важно дали са кози, козли, коне, котки, кучета, мечки-стръвници и дали са зелени. За невидимите неща винаги са нужни зелени очи.

Погледнах лака за нокти. Вече беше засъхнал. Цветът му ни сив, ни черен, ни жълт, ни брезентов. Просто един такъв… зелен.