автор: wingstofly

Ето, сянка съм на сянката си
и се спускам по осиротели дюни,
все надолу, сам пустинник,
освободен от желания и от помисли.

В небето ми летят меланхолични птици.
В нозете ми като домашни псета
се търкат демони на стари допири,
на отритнати любови и на страсти.

Сърцето ми, препълнено
със залези, със дъждове и с пътища,
с отсъствия, със богове и със разпятия.
Ръцете ми, така ненужно слаби...

Краката ми, изнежени от минало,
от пролетни треви и леност,
душата ми, разкъсана на ивици,
с които да превързвам чужди рани...

И само думите са хлъзгави,
като дъждовни капки и като камъни -
надежди в птича клетки, които
се люлеят на камилските седла.

Ето - спускам се надолу,
животът ми е пясъчен часовник -
изтича неразумно бързо,
а пясъкът във мен в много малко.

Пясъкът във мен е просто обич,
пясъкът във мен е просто вяра,
пясъкът във мен е само състрадание,
спускам се по стъкленицата и зная,

че бих избрала тази смърт отново...