Преливаш, свят, от хаос, от хармония,
прахосваш всеки грош и тънеш в злато,
ти, райската градина, адът, блатото
на вечното си раждане - агония;
аз - атомът сред твоето дихание -
случаен, моментален и ненужен,
или пък просто вкопчена илюзия
във пулса на Вселената - познание.
Как странна е самата необятност,
надежда, глухота, неразбираемост -
чудовищно и смешно е, че зная
без мисъл да обхвана необхватното!
В това навярно се съдържа грешката,
дефектът на вселенската лотария -
човешката илюзия и вяра,
че мярката за космос е човекът...