автор: LeoBedrosian

Второ действие на Едноактна пиеса в едно или още няколко действия

Действащи лица:
ПОЕТ
МЪДРЕЦ
БЕЗУМЕЦ
ПРОРОК

Място на действието:
Колиба сред ледена пустош

Прожектор бавно осветява вътрешността на колибата.

МРАЗОВИТА нощ. Вятърът пили кантата от Вагнер по кристала на ледени висулки. Два, три изгубени вълци озвучават пустотата и раздвижват обледените сърца на няколко обитатели в плетената колибка. Всички са се наредили в кръг около огън и центростремително се опитват да се сгреят без да изгорят някоя от дрехите си. Студа не им позволява да заспят, затова убиват времето до началото на деня, когато оскъдното слънце ще им позволи да потърсят някаква храна.



МЪДРЕЦ:
Тези пламъци скоро ще подпалят осмолената роба на тоя нещастник, безумеца. Всички ще изгорим тук.

ПОЕТ:
Но туй ще е достойно избавление от тази зима зла на клетия ни и недостоен животец. О, богове и демони, излезте от тялото на нещастника. Пак ли ще се пипа?!

БЕЗУМЕЦ:
Лесно вий на вази, едногò умен и мъдър, другиго забавен певец на земно и неземно! А мен питате ли как прекарвам времето си с тоз оскъден умствен запас, а?

МЪДРЕЦ:
Че не ти е изпила съвсем чавка акъла, щом можеш да осъзнаеш безразсъдството си! И си вдигни гащите, проклетнико. Видяхме ти гнойните цирей вече!

Мъдреца взима една жилава тръстика и шибва голите телеса на безумеца, карайки го да стене.

БЕЗУМЕЦ:
Не бий ме, ох! Но мъдрий, ти който можеш да обясниш всичко кажи ми. Защо семето ми напира и все трябва да го изхвърлям? И защо така ме наказа провидението с тез рани, от които не спира да тече гной? Защо, а? Нима аз съм виновен, че природата ме е тъй дарила с този непрестанен нагон? Боже, с какво заслужих това наказание?

МЪДРЕЦ:
Природата е сгрешила с теб, безумний! Като дарява те с тоз неспирен нагон тласка твоето възпроизводство, от което ти няма как да се възползваш. Несправедлива е тая природа, бога е сляп давайки ти такива оплодителни сили с които да разпространи глупостта и низостта ти.

ПОЕТ:
А теб, нима ти ги е отнел, нима лишaвайки те от любов не си е отмъстил тоз праведен и въздесъщ Господар? Кажи мъдрецо, ти своето семе къде пося, не никна ли твоята мъдрост и умността ти не се ли разпространи сред низшите и недостойните? Сред глупците, и простосмъртните? Кажи ни ти, премъдрий.

МЪДРЕЦ (мрачно):
Мене ме лиши. Безплоден съм.

ПОЕТ:
И не значи ли това, че провидението не е счело за нужно да разпространява мъдростта ти?

МЪДРЕЦ:
Не ми говори за провидение, поете. Не е то това, което ме бутна от оная череша в младостта ми. Живота запази, но отне плодовитостта ми. Сам съм си виновен, кой ме накара да се кача на проклетата череша? Провидението ли ме тласна към съблазънта на омайните червени плодове. Бог ли ме накара да се покатеря до края на клона? А? Ще ти кажа. Небеше бог, нямаше и следа от провидение. Беше ненаситността ми. Това беше!

Безумеца разручква пламъка.

БЕЗУМЕЦ:
О, вие мъдри и достойни, аз съм глупав. СТУПИДО! Но този огън няма ли да угасне и да ни лиши от животворната си топлина?

МЪДРЕЦ:
Веднъж и ти да проявиш признаци на разум блед, глупако. Иди да донесеш още дърва за да не замръзне гнойта по телесата ти!

Мъдрецът удря силно глупеца, който скача и излиза от колибата.

ПОЕТ:
Наистина жалко за тебе, премъдрий. Извини моето незнание, но отнемайки плодовитостта ти, нима отне от теб и любовта? Таз награда за всеки достоен или не, глупав или мъдър, цар или раб.

МЪДРЕЦ(мрачно):
Това за себе си ще оставя, поете. Не ме питай повече!

Безумеца влиза и хвърля някакви дърва в огъня, който се разпалва. Поета взима лирата си и запява.

ПОЕТ:
„О богове и вий, демони
защо отнехте любовта?
Къде изчезна младостта
на този свят, къде се моли
за сетна ласка старостта?“


БЕЗУМЕЦ:
На това му викам аз поезия! Пей сатире, стопли ни с гласа на чудния си инструмент и ни пренеси там където няма гнойни рани и цирей! Ох, семето ми пак напира. Нали нямате против да го изхвърля? Хей там, в оня тъмен ъгъл, ще стане бързо на тази музика.

МЪДРЕЦ:
Кой така ме наказва, да деля колиба с един безмозъчен Онан и поет, но тъй бездарен? Нима тук има сили зли, или пък някаква проклета съдба ме принуждава да деля постеля, топлина и хляб със тези недостойни? Ох, горкият аз! Остава само да повярвам в невъзможното и да му се отдам.

ПОЕТ:
Че защо му се съпротивляваш, премъдрий? Защо не му се отдадеш? Не забравяш ли, че ако не беше Пророка с неговата тръстика щяхме още да се скитаме клети, докато ни изядат зимните вълци? Нима онзи пре-свят човек не предвиди всичко благодарение на вярата си?

В тоя момент зеблото, служещо за преграда от студа се отмества и всички занемяват и се втренчват във влизащия Пророк.

ПРОРК(гърмящ нисък глас):
Чух, че ме зовете неверници!

МЪДРЕЦ:
Ама ти не умря ли!? Чак сега ще повярвам в духове!

Пророка влиза величествено и хвърля на земята две прясно одрани вълчи кожи. Тримата се отдръпват от видението му, считайки го за зъл дух, дошъл да си отмъсти. Пророка сяда на освободеното място до огъня.

ПРОРОК:
Поете, защо спря песента си. Попей ни, моля. Изпей ода за тримата мерзавци, оставили другаря си да замръзне и да бъде изяден от хищници. Или първо да бъде изяден, а костите му да се слеят със снега. А, как ви се нрави подлата им постъпка?

ПОЕТ:
Боже, какво е това чудо? Кой си ти, самозванецо, не те ли оставихме слаб и безпомощен насред зимния лед? Не си ли ти, праведний!? Но това е чудо! Да го отпразнуваме.
„Хвала на теб, небесний цар
Хвала на твоят божи дар.
Че тук сред нас изпрати дух
за бедна ни душа разтуха!“


БЕЗУМЕЦ:
О, премъдрий и пресвети човеко. Нима това не е знак свише, че мога спокойно да изхвърля напиращото семе, без да получа повече наказания?

ПРОРОК:
Ти ли си, безумецо. Не те ли напусна тоя зъл демон, не те ли осени благодатта му? Още ли не си покаял и не изпросил Прошката Му?

БЕЗУМЕЦ:
Не съм святи, и още ме мъчат хемороидите ми. Още един се спука току що, защото задържам семето си в мене. А то напира да излезе!


МЪДРЕЦ:
И как оцеля? Кой ти помогна, магьоснико?

ПРОРОК:
Въздесъщата Му милост и безграничната Му сила, глупецо! А си глупец, защото още пренебрегваш чудесата му и не вярваш в тях, въпреки, че се смяташ за всезнаещ! Ти си най-жалкия от цялата ви гузна компания! О, позволи ми Всемилостивий да ги издържа! Вън е много студено..

МЪДРЕЦ:
А вълците, ти ли ги уби, или неизвестния ти помощник? Тук има някой друг, нали богобоязливий?

ПРОРОК:
Да, има. Но ти не Го познаваш, не знаеш силата Му, не можеш да почувстваш благостта Му и не си видял нищо от чудесата Му. Защото нямаш очи, ушите са ти затъкнати със калта на света и не допускаш до себе си божественото. Затова, невернико!

ПОЕТ:
Но ти, Свети, ти нали ще ни го покажеш? Ще ни позволиш да се докоснем до святото му име, до величието му. Нали!?

ПРОРОК:
Не сте достойни повече от сокола ми, по-слепи сте от змията с изкълвана глава, по-слаби от крехките стъбла на изгнила тръстика. Вий сте обречени! Но ако пожертвате част от храната си и ми я принесете, мога и да помисля. Я ти, безумецо, подай ми къшей хляб с нечестивата си ръка, дето блудства с плътта.

Безумеца подава парче хляб на Пророка, който промълвява тиха молитва и започва звучно да се храни.

МЪДРЕЦ:
Значи освен, че вярваш в невъзможното, нереалното, несъществуващото си и подлец, като не ни казваш, кой те спаси от зимния студ. Но приятели, от тоя тук може да се очаква всичко. Вижте кожите. Не са ли те прясно одрани? А месото къде е , праведнии? Няма ли да го споделиш с тези ,които ти дадоха подслон? Или бога ти не ти позволява такова милосърдие? Жесток е твоя бог, несправедлив!

ПОЕТ:
Но, човече, защо забрави, чии са тръстиките, които ни пазят от зимния мраз!? Не бъди толкова коравосърдечен към човек, който може сам да убие два вълка. Не заслужава ли той уважение?

БЕЗУМЕЦ:
Да, така е! И той ще ме спаси от циреите ми, ще излекува раните ми! Нали ще го направиш, свети човеко?

ПРОРОК:
Така, сега като хапнах с Божията помощ, ще легна. Едната кожа е за мен, праведния. Другата давам на безумеца, защото най-малко е осквернен от безверието ви. А на вас оставам да кладете огъня за да Му е светло и топло. Така е неверници!

Пророка се завива с кожата и скоро започва ритмично да хърка, оставяйки компанията в трескаво недоумение.

Светлините бавно гаснат.

2014©LeoBedrosian