автор: 0805

На Никола

Градът, от който някога ме взе,
сега ни е сърдит. Не ни обича.
Очите му – протяжни векове –
обидено в очите ми надничат.
И белият му камък се топи
като петле от захар във ръцете,
затворени са старите врати,
а новите... не знаят световете ни,
не знаят стъпките ни по брега,
не знаят думите ни с вкус на лято.
Градът, от който някога те взех,
сега се сърди на съдбата.
Нарича се „сирак“, прибира с гняв
на спомените скъсаните рокли.
Един от тях във джоба си прибрах,
но споменът е топъл, без да топли,
болезнен е, но никак не боли...
Разбрах: не времето – смъртта лекува.
Със тихите си, старчески очи
разказва ме градът.
И се сбогува.