автор: missana

Замислих се в един-едничък миг -
какво ми взе, какво ли аз ти дадох...?
Два облака се срещнаха случайно -
докоснаха се непохватно с краища.
Лицата им се изкривиха от невидим вятър
и бръчките на идващите дни
завинаги се отпечатаха в снагата им.
...Безсмъртната любов -
в страна далечна само съществува.
Отвъд зловещата родина на Смъртта.
Отвъд съня, от никого все още не сънуван...
И клетвите изречени на глас,
дотам нестигнали ще остареят...
Ще остареят камъните и на ситен прах
ще ронят спомените вкаменени.
...Ще заживеем в сенките на лунното мълчание.
На рибите в мистичните очи...
На Вечността в недоловимото стенание,
хрилете давещо със сив флуид.
...Ще се превърнем в две печални статуи -
самотни полюси в безкрайността...
И ще ни свързва само диаметърът,
останал вместо любовта.