автор: Rodenavlotos

Като казали- този път води до еди къде си,
сякаш аз съм нищожество- само целта е значима.
Някой пита ли колко съдби на гърба съм пренесъл,
колко прашни подметки- клейма по лицето ми има.

Някой знае ли колко е страшно да следваш
всеки ден неотклонно единствена сляпа посока,
да не смееш на никоя друга страна да погледнеш.
Сякаш може да бъде душата на скитник безока.

Като казали- този път води до еди къде си,
а не питат дали не бих искал да свия нанякъде-
да се стрелкам подобно на птица в едно поднебесие,
плащ от слънчеви зайчета вместо крилете навлякъл.

Аз не искам да бъда отсечка от точка до точка,
аз съм вена - по мене текат като времето хората -
пилигрими, с изтекъл живот, за да молят отсрочка
и попива във мене подобно на бавна отрова умората.

Бих преглътнал посоката сляпа, но не и отсечката-
аз съм Млечният път, проектиран от тук до безкрая -
като намек, че всичко, освен тези хора е вечност.
А за тях, като слаба утеха измислили Рая.