автор: Lucky68

Днес няма да разказвам за смъртта си.
Не моята, на Егото, по принцип.
Защото има навик да възкръсва
след всеки алчен довод на ума ни.


Днес просто си реших, че ще живея
в подмолите на слънчевите ниши
и ако утре слънце не изгрее
ще се напиша в стих,
за да ме вдишате.
Те, кръстовете, за това са древни
защото имат паметта на живите.
В отвесните скали на времето
Кентаврите гравират йероглифи
за всичките луни
в зачатие
и слънчевите взривове
в плеядите
кръщават с ябълкови клончета
откраднати във полунощ
от Хесперидите.

А мен ме има.

Песъчинка, във трошица твое време.
Живея в теб (дори да не ти липсвам)
летя
щом топъл вятър в теб повее, а после
огледално по вълните се изписвам.

Така в морето от терзания
живее светлият ти образ,
разцепва напреко талазите
от лицемерие и подлост.

И после свети,
с всички нежноцветия на спектъра.
Трепти в акорди на небесна арфа.
Нашепва твоето пробудено съзнание:
- С душата се говори в съзерцание.

2012г