автор: daro

…И обувката си да завържеш,
необходима ти е смелост.
След навеждането се изправяш
посред хумата на изтощения.
Разминаваш се
с абсурдната подредба
на тържествена жестокост
и ламтеж.
Но ти вървиш…
вървиш по пътеките от вени –
разлюлени клони с полипи от цвят,
които…
Не ще разпукат пролет –
това го знаеш.
Ще напуснеш ежовете
на плешиво-смислени корони –
и това го знаеш;
ще си затрептял и бял
като пеперудено крилце на свят –
и това го знаеш;
и мисъл, дошла за да остане
от разрезите на сърце –
и това го знаеш;
и да си отиде
без стъпки да остави –
и това го знаеш…
И черен блок ще си
в тъжната игра на „Домино”
преди верижното му срутване –
това не знаеш!
Ти си само пролетно начало
в участта на ледено топене,
което ще те наводни.
Това е вярно.
Не, не е вярно…
И това е вярно –
ще те умъртви.
И когато в спорове за пръст
ти, усетил си водата като мъст,
превърнала инертност в материал,
ще се възхитиш ли
на фигурката на тракийски конник…
Или от налудналата белота,
стоварила агресия на глина
изпод лустросаните нокти,
в „блатна сяра” ще се потопиш?
Въпроси, въпроси…
Въпрос на смелост, сине
и обувките си да събуеш!