автор: jeck

В тази обстановка аз, идеалистът, някак като отговор ("Щом всички гледат себе си, какво съм се заел да търся разбиране, сърдечност...?") си представях, че ще свърна към някого като към пристан, да стопля сърцето си...
Бях се уморил от лутаници и премисляния... Това беше импулс по-скоро на умора и разочарование... Нещо като: "Няма друг изход... ". Може би беше "издаване на фронта"…, но... късната есен ми влияше много силно, прекалено силно...
Това пристанище щеше да бъде Силвия... Въпреки всички разминавания - при моя идеалистичен подход да търся само приятелство в една връзка, в която тя търсеше любов, очакваше (може би по-скоро интуитивно) да си спазваме ролите "мъж-жена". Даже сякаш точно напук на това разминаване аз исках да достигнем приятелското отношение между нас и се реших на още една стъпка: "Ще отида да работя в Пловдив - може би там ще се разкрепости нейното отношение към мен... " (Въпреки че аз не бях успял да я усетя, да я опозная, да се доближа до нея като реален човек, да станем близки тук - в Сливен
Сега, като се беше поотдалечила малко на разстояние, можех пак да си залепям идеалните представи за нея и нашите отношения. (А година и половина не можах да намеря начин да общувам реално с нея, да я видя и приема такава каквато е...) Когато и пишех от Русе влагах толкова идеални черти в образа и, а отговорите и, нейните писма ме дразнеха, усещах някаква прекалена категоричност, пък дори претенциозност в тях... Но не и пишех за чувството, което те предизвикваха в мен. "Може би аз греша нещо. " - си казвах... Всъщност не ми се искаше да развалям идеалният образ за нея, който си бях съградил, идеалната си представа за любовта…
После, в Сливен, като ме подразнеше нещо у нея, се правех, че не съм чул, че не съм видял (защото не отговаряше на представите ми...) … Не умеех да изказвам...)
Като се разочаровах от нещо у нея, се отдръпвах без да изкажа чувствата си после от дистанция, отново, изграждах, залепвах идеалния и образ и тръгвах наново към нея. И сега, от разстояние, бях тръгнал към тоя образ: "Ще отида в Пловдив, ще работя там. Ей тъй - за компания. Няма проблеми. Ами да - Романтика, Широта, Благородство... "
Едно донякъде смътно съмнение, че при семейството си тук тя се бои и не може да бъде самостоятелна, а настрани отношенията ни ще се развият по друг начин също оказваше влияние върху мен.
(Аз и бях рекъл още през лятото на предната - '83-та година, че ако я приемат в Стара Загора ще отида да работя там ("да и правя компания... "), но оттогава беше минало доста време, отношенията ни се бяха люшкали в различни посоки... Но ето че сега, в Пловдив, го споменах отново веднъж-дваж при срещите ни. А думите, които си изказал, чакат да бъдат изпълнени...)
Така че към края на ноември взех два-три дни отпуск, отидох в Пловдив на хотел, влязох в окръжната библиотека "Иван Вазов", и по обявите намерих работа в Завода за запаметяващи устройства (ЗЗУ) - за подръжка на подобен тип машини като тия, които монтирахме в Сливен. В тоя завод енергетикът и зам. директорът по подръжката на техниката ми обещаха, че ще ми уредят жителството ако отида да работя там. В Сливен казах на бригадира, че напускам (вече за трети път беше) и заминавам за Пловдив. Той ми рече: "Да не мислиш, че Пловдивските еснафи ще те посрещнат с хляб и сол... " Много прав се оказа човекът...

Така заминах… Настаних се на хотел няколко дни ("Докато ми уредят жителството... ")
Това "уреждане" се състоеше в това, че ходихме с новия ми началник два пъти до "Бюрото по труда" (имал свой човек там) - да ми издейства разрешешение за жителство в Пловдив. Аз го чаках отвън, докато той влизаше да говори поверително нещо със своя човек. Но след втория път ми рече: "Моят човек не може да ти уреди жителството. От горе много са затегнали режима за издаване на разрешение за жителство... . Виж какво - щом си дошъл при това момиче, при приятелката си - защо не се ожените - рано или късно ще стане, ама сега ако е - ще ти дадат жителство веднага - покрай нейното - нали тя е студентка... "
Ха сега де - ама че алтернатива - или се жени, или се връщай в Сливен... Започна да тегне върху мен прибързаността на действието, което предприех: "Защо избързах? Камъкът си тежи на мястото... Мога ли да се върна назад...? Как ще погледна тези хора - на работата и в къщи... "
Не можех да се върна назад и макар вътрешно да бях много несигурен и разбалансиран - привечер говорих със Силвия - да се оженим...
После началникът ми - енергетикът - на шега ли, насериозно ли - ми подхвърли веднъж-дваж, че ме е оженил.
(Имаше такова нещо по "социалистическите" времена - жителство. Трябва да ти разрешат управниците да живееш в даден град - иначе не може - ако те пипне милицията, че живееш нерегистриран - глоба и те гонят от града. А не можеш да се регистрираш на някакъв адрес ако нямаш разрешение за жителство. Е, имаше и претръпнали хора, на които хич не им дремеше за това и ги глобяваха и пак си оставаха в градовете, но аз нямах особен, да не кажа никакъв житейски опит, нямах представа за реалния живот покрай мен, не бях фамилиарен с живота наоколо, още повече с тези ситуации, в които властта заявяваше едно, а съобразяването с него и спазването му беше вече въпрос непукизъм и обръгналост...
Но и на работа нямаше да ме приемат без жителство, въпреки че бяха ме подвели, че точно те ще ми го осигурят...)
Разтичах се да търся квартира. Всъщност Силвия скоро се бе скарала нещо хазяйката си и беше ми казала, че смятала да се мести. Решихме, че ще търся обща квартира - иначе за месец щяхме да живеем поотделно, после като се разпишем - пак да се пренасяме...
Намерих една в апартамент - близо до Младежкия хълм - с още едно семейство деляхме заедно кухнята, а ние бяхме в детската стая - една кутийка - 3 на 3м...
Върнахме се в Сливен. Бях се обадил на родителите ми - те ни очакваха - и отидохме в Силвиини. Баща ми каза, че сме решили да се съберем и че те ни подкрепят. Нейният баща рече: "Тя е ясна работата, щом са си взели квартира - нас кой ни пита... " Но приеха хората... Решихме през пролетта да направим сватба. За кумове поканихме сестра и и зет и, а след две седмици се върнахме и на 24-ти декември се разписахме в Общинския съвет в Сливен.
Така тръгнах за Пловдив с героико-романтични пориви и се ожених набързо. Някой може би ще помисли, че съм приключил с лутането, с колебанията... Нищо подобно - участвувах в тези събития с постоянно въртешно притеснение, напрежение и безпокойство.
Още от първите ми дни в Пловдив веднага отчетливо и ясно се появи в съзнанието ми ведрото и светло усещане от утрините, когато започвах работа в халето в Сливен с идеалистичния порив в душата към ред и дисциплина, с мисълта, че в един друг град има момиче, което държи на мен и ще удържим дружбата си до края на следването и. Дори в 1% да беше възможен този вариант, пак чувствах, че това е бил шанса да изживея чисто и истински живота си... Укорявах се, че съм тръгнал с неясна цел за Пловдив - ей тъй - подухнат от вятъра на прибързаността, на нетърпението, че не съм удържал на мястото си мъжки, спокойно, с търпение и постоянство... (Най-вече бях забравил търпението, бях подминал търпението, а търпението е солта на живота...) Това което усещах като най-значимото постижение в живота си - че в последните месеци бях спрял да се оплаквам пред себе си и да занимавам хората със собствената си персона - го бях изтървал прибързано и лекомислено...
Самоосъждах се, че съм се паникьосал лесно, чувствах се без капка самоуважение, човек с нула самочувствие, който е изменил на шанса си да изкове сам съдбата си... Още повече че така припряно, паникьорски пристъпих към тази стъпка в живота си - женитбата, за която винаги съм смятал, че както и аз, така и всеки си я представя като едно спокойно, светлотържествено събитие, предприето в абсолютно душевно равновесие...
Под ударите на самообвиненията, че съм се изпуснал из ръце се самонамразих, изпаднах в депресия - или по-скоро в още по-тежка депресия. (Защото от дете бях все така потиснат и депресиите ми започват сигурно оттогава. Но сега чувствах, че съм извършил едно предателство спрямо звездните моменти в които бях успял да направя пробив в лошото си настроение и самочувствие на работата си в Сливен, сякаш бях паднал отвисоко и не исках вече въобще да се приема тук и сега, бях чужд на себе си, сякаш това не съм вече аз...)
Останах някъде там, в Сливен, пред възможността да реализирам идеалния вариант на живота си... Съзнанието ми постоянно бягаше назад - при неосъществения шанс да се удържа, да се спра, да се успокоя на работата ми там.
Бях се отказал толкова бързо от борбата... И в работата можех да постигна хармония, а и взаимоотношенията ни със Силвия - макар и да не сме постоянно заедно - въпреки разстоянията поне щяха да са с ново качество и да са по-истински.