автор: TeaNicolaeva

„Под маслинови дървета спи,
ухае на смокинови гори.”


Неведоми мисли доведоха Санчес до този
кръстопът. Табелата сочи към Андалусия.
Времето го следва по избрания път като
протяжен вой на самотни кучета. Самотни като
него. Наближава светлините на бяло село.
Стига първата къща. На стълбите седи мургава
жена с муселинена рокля на бели и сини
райета. В тъмната абаносова коса блести цвят от
орхидея. Бяла орхидея. Устните ú мълвят
имена. Ръцете ú са попили влагата на мокри
мъже и морски сънища. Покрай нея се стели
дим, който покрива нозете ú.
Санчес сяда до нея. Запалва цигара. Очите
ú с блясък на маслини го приканват вътре.
Ще вляза, отговарят неговите.
Маслинената жена хваща пустинния мъж за
ръка и по пясъка от натрупаното време се
отправят към нещо, което не е минало, не е
бъдеще, не е настояще. Стените на къщата се
разтварят във вечерната мараня. Морето напира
по стълбите. Морските бури потапят кораби, а
фиестата в селото избухва с магнетична заря от
орхидеи. Белите им листенца постилат легло
за двама. Двама, идващи от никъде и отиващи
за никъде. Маслини и пясък.
Утро е.
Санчес се стяга за път. Пътят не е дълъг.
Но той няма време.
На стълбите седи старица. Ръката ú леко се
поклаща за сбогом. В белите ú коси блести
елмазена орхидея.
Той тръгва бавно. Това е последният път,
който ще извърви. И ще бъде свободен.

Следва продължение...