автор: verysmallanimal

По онова време, ехе – когато борците за равенство стискаха най-големите лъжици и ребрата им бяха посинели от ръчкане с лакти – дадоха на селото статут „Селище от градски тип”.
Кметът донесе статута във вид на емайлирана табелка, закова я на вратата на кметството, а после си отиде у дома, свали калните галоши и нахлузи новия си чифт обувки. Обувките, разбира се, веднага потънаха в калта, барабар с кмета, а едната дори остана там, насред улицата, докато селският градоначалник с попържни и подскоци на куц крак се добра до кръчмата. На прага свали и другата, ядно я метна по едно дремещо до дувара куче и влезе вътре като удома си – нервиран и по чорапи.
Това беше първият и май последен акт, ознаменувал промяната в статуса. Минко кръчмарят и останалите няколко души, кротко разменящи си несъществуващи подробности от последния ловен излет, помислиха, че „Селище от градски тип” изисква човек да шляпа бос по улиците и решиха, че това на нищо не прилича. Не ги поблазни дори мисълта, че някога, може би, в селото ще има канализация, та да се махнат тия нужници, дето стърчат из дворовете като стражеви кули.
Горе-долу по това време Коста завърши осми клас, отиде в града да учи за електроженист и след няма и две години хлътна в казармата. Там заякна, доизпипа занаята и се научи да си мълчи когато не го питат. Последното не беше трудно, защото той заекваше от дете, а поради това не се натискаше да говори с хората за щяло и нещяло. Върна се после за малко в село, колкото да участва в няколко пиянски сбивания и отпраши по строежите. И така – година след година, един обект след друг – живот по фургони, много работа, много пиене и малко радост. Най-дълго се задържаха с бригадата при строежа на нов фуражен завод близо до Търново. Хубаво беше там, имаше какво да се прави в почивните дни – често ходеха до града, кога на кръчма, кога на кино, а понякога просто се шляеха по улиците и с лакоми очи гледаха младите жени и особено студентките. Подсвиркваха, закачаха се с момичетата, ако и да знаеха, че няма да ги огрее. Докарваха си и по някой лев настрани – балкон някой за остъкляване, я беседка, я друго – бяха все момчета сръчни и мераклии за работа. На един такъв „частен обект” Коста се запозна с Аничка. Всъщност тя се запозна с него, защото той само я зяпаше и мълчеше като пукал. Постепенно момичето го разприказва, посмяха се за нещо, а на другия ден Коста, изпотен от притеснение, стегнат с нов пуловер и вратовръзка, я заведе на кино. Така и не разбра нищо от филма, защото потта се стичаше в очите му, а когато Аничка го хвана за ръка хептен се шашна. Минаха още няколко дни ей тъй – в шеги и закачки, а после, една вечер, докато я изпращаше, тя го покани у тях. Вътре, курдисан като кукла на един стол, Коста с благодарност прие чашата, която тя му подаде, заби поглед в питието, което така и не разбра какво е и така си остана. Момичето се повъртя около него, а сетне изведнъж свали блузата си и седна на коленете му. Работата е ясна, помисли си Коста, докато се опитваше да глътне обратно сърцето си, което упорито се беше загнездило в гърлото му. Поцелуваха се малко там, на стола, а след това тя го поведе към спалнята. Отначало всичко като че вървеше добре, но когато се стигна до оная, истинската част, той се провали. Свърши бързо, толкова бързо, че отначало и двамата не разбраха какво се е случило. А после той лежеше, стиснал очи, докато тя се опитваше да го успокои. Да, но нещо в него като че се беше счупило и колкото и да се мъчеше Аничка, нищо не ставаше. Накрая тя се надигна, погледна го със съжаление и се усмихна криво:
- Ех и ти...Да беше казал, че не можеш...
Тя стана и започна да се облича, а Коста остана да лежи със затворени очи, полумъртъв от срам. Когато стана и той да се облече, момичето го погледна през рамо, позасмя се и каза:
- А можех да ида с Маца на дискотека...Загубена работа.
Как се облече, как си тръгна и как стигна до завода Коста не помнеше. Главата му беше празна, само думите, последните ѝ думи, се въртяха в нея като чекрък: Загубена работа, Загубена работа, Загубена работа.
На другия ден по тротоара, край къщата в която работеха, мина Аничка с няколко нейни приятелки. Коста ги погледна за миг, а после наведе глава и продължи да работи. Момичетата забавиха крачка, взеха да си шушукат нещо а после избухнаха в смях. И докато отминаваха, той успя да чуе само:
- И какво, както говори, така и...
Мина и замина този случай, а Коста излезе от него с две придобивки – панически страх от жени и хроничен запек. Завършиха обекта, после друг и друг – докато през деветдесет и втора се оказаха без работа и Коста се прибра в село. Бяха изминали десет години, откакто го беше напуснал, но селото, дали от градски тип или не, си беше все същото – малко, забутано в балкана и скучно. Повъртя се малко, изпи каквито пари му бяха останали и от зор заман се хвана на работа в училището – хем огняр в котелното, хем поддръжка и ремонт, а лете, ако имаше някой да стори къща – без Коста не минаваше. След няколко години баща му почина и останаха двамата с майка си. Старата все мърмореше, че е срамота здрав и прав мъж да ходи ерген, че отдавна е трябвало да се ожени – ей на, хората деца народиха, къщи вдигнаха, а той... Коста ръмжеше, псуваше, а като му дойдеше съвсем нагорно от приказките ѝ, хващаше пътя и – право в кръчмата. Там също го подкачаха по женския въпрос, а той гледаше мрачно изпод вежди:
- Абббе, жжжени...Шше им тттаковам мммайката аз...
Инак пък работлив – къщата потегната, градината окопана, ограда нова направи с едни вити железа по нея, да ти е драго да я гледаш. Канеше се и нужника да събори, нов да вдигне, че този съвсем беше клекнал на една страна, ама ха днес, ха утре – единственото което направи, беше да сложи един стар стол, в чиято седалка изряза дупка. Хем за майка му удобно, че беше вече стара, хем за него – с този негов запек понякога по цял час дремеше вътре.
Нужникът беше залепен за кочината, тъй че през цепнатините между дъските Коста и прасето общуваха с погледи - единият, прасешкият, изпълнен с любопитство и другият, на Коста - обикновено с оная смесица от вглъбеност и оцъклено очакване. Не се знае какви флуиди протичаха между тях, но истина беше, че тези моменти бяха ползотворни и за двамата. Вглеждайки се един другиму в очите те търсеха (и намираха) онова усещане за общност, за съпричастност. И то им даваше увереност, че светът, огромният свят, струпал около тях безбройните си - радостни и плашещи - чудеса, може да бъде едно доста приятно място.
Прасето допираше зурла о дъските, изсумтяваше и замислено се упътваше към копанята.След малко Коста се изправяше и се загащваше, а на лицето му се четеше оня спокоен, почти щастлив израз, характерен за човек получил просветление.
Един ден, докато разменяха погледи с прасето, на Коста му се стори, че то сякаш се усмихва. Прасето дълго го гледа, после тръсна глава и изгрухтя. Просто изгрухтя и това е – то какво ли друго може да направи едно прасе. Но Коста видя и чу друго – присмехулни искрици в свинските очи и едва доловимо:
- Загубена работа, загубена работа!
От изненада Коста поти спря да диша. След това бързо стана от стола и без да закопчава панталоните си, като ги придържаше с ръка, изтича в къщата. Там, в килера, над един шкаф с много чекмеджета, висеше пушката на баща му. Нервно започна да отваря и да рови из чекмеджетата, докато откри това в което се търкаляха няклко патрона. Взе два и с треперещи ръце едва успя да ги напъха в цевите, постоя няколко мига с пушката в ръка, докато успокои дишането си и хукна обратно. Спря пред кочината и се вторачи в прасето, което вдигна глава от копанята и докато мляскаше го загледа с ония свои подигравателни очи.
Коста си пое дълбоко дъх, вдигна пушката и изпразни и двете цеви в животното. Прасето изквича и се катурна на хълбок, като риташе в калта. Коста захвърли пушката на земята, плю в краката си и след секунда колебание влезе в нужника.
Известно време беше тихо, а после от нужника се разнесе оня шум, така характерен за хора с разстройство. И ликуващият глас на Коста:
- Ззззагубббена ррабббота, а!?