автор: samotnik

Стоя вдървен, без да мога да помръдна. Чувам, че нещо говорят, но не си правя труда да разбера какво. След малко светът ще свърши и аз не мога да направя нищо. Дори не съм сигурен, че искам да направя нещо, парализата ме е обхванала напълно.
И без това не искам да ходя никъде. Ще си стоя до последно и ще чакам всичко да свърши. Така или иначе ще мине бързо, независимо че цял свят има да се свършва. Край на една епоха - така каза баща ми. Те, световете, все бързо свършват. Не като преждевременна еякулация, не, по-скоро като малък Джак Даниълс. От обратната страна някак си – хем си разбрал какво му е хубавото, хем изведнъж си се оказал с празна чаша. И ония глупости, дето била полупълна или полупразна чашата, никога не съм ги разбирал. Абе, какво ми пука колко е пълна, стига да има още от същото. Пък ако можеше и някой друг да плаща – цена нямаше да има. Сега обаче знам, че си плащам за края на света. Плащам и още как. С кръвта си плащам, с душата си.
Съвсем малко остана.
И тази дата – 21.12.12 Как пък точно нея избраха тия маи, бе? С какво е по-различна от, да кажем 20-ти, а? Или 22-ри. Ми 18-ти? Все дати, числа от месеца. И то точно в 12:12, малко след обяд. Поне да бях хапнал нещо преди това, че да не посрещам края на света на празен стомах. Няма мърдане този път, не знам за добро ли е или за лошо, но със сигурност ще разбера - само да се убедя, че има живот и след края на света.
Говорят. Да си говорят колкото искат, ще изчакам да ми зададат някой въпрос, едва тогава ще се намеся, сега дори не ги слушам. Гледам ги сега другите, приятелите ми. Виждам ги, на тях също им е кофти, че светът свършва. Ама се хилят. Тъжно им е, че свършва, защото ми казаха вчера, но пак се хилят. Не мога да ги разбера.
Изпъвам гръб и разкършвам рамене, усмихвам се.
Не ме разбирайте погрешно, на мен не ми пука чак толкова много за тоя свят, не знам защо съм се размислил толкова. Свят, като свят, мой си беше, поживях си в него, забавлявах се, грешах. Ама с него и без него, все тая. Нали всичко си има край, все някога. Въпросът е какво си направил с тая чаша, дето не я знаем дали е полупълна или полупразна. Пил ли си от нея, гледал ли си я, цветята ли си поливал с нея.
Пък и, казват хората, всеки край бил ново начало. Да, ама ако си Господ. Аз Господ ли съм? Не съм. Друг е Бог. Това поне го разбрах сравнително бързо, без много лутане. Дори разбрах, че всъщност Бог е в женски род. Пък и да бъда честен докрай, аз всъщност, го харесвам. Имам му доверие, един вид, да ми направлява живота, след края на света.
Щях ли иначе да се женя за него точно в 12:12 на 21.12.12?
Наистина огладнях, дали не могат да побързат малко, че ще изстинат пържолите. И ми се пие, без да ми пука дали чашата е полупълна или полупразна. Само да е с моята Богиня.