автор: severianin

Вали – от дни, от векове, от ери...
Прииждат нощ след нощ
– и няма ден.
Над веждите си с облачни чембери
въздиша хоризонтът пребраден.

Пороят иде с цвят на нощ, на бездна,
вали космичен студ и течен лед
и няма свършек,
няма вечер звездна
и сребърният диск на месец блед.

А може би не дъжд вали над мене,
а сякаш град – юмрук или яйце! –
от дни,
от векове валят съмнения
и лед сковава мисли и сърце;

а може би валят въпроси късни
– горчиви, тежки, остри като нож –
и тъй боли,
че сякаш ще се пръсне
душата в непреставащата нощ;

а може би от бездната студена
се стичат тъмна ярост, сляпа стръв?
Какво вали,
какво вали над мене?
Какво се утаява в мойта кръв?

Не знам!
Но вече векове и ери
вали, не спира, и кръвта боли.
Пороят пада яростен и черен:
не дъжд и не въпроси – мрак вали...