автор: jantreya

Звънят във виолетово камбанките
на спомените ми в цвета на лятото.
Отварят белите „парички” банките
и става тъй богато на душата ми.
И вече мога да си купя слънцето,
което е студено като зимата,
Затоплям го на шепите си в грънците
на пламъка на обичта - ранимата.
Покълват настроения нечакани,
но толкова познати и обичани,
в самотни зимни сънища изплакани,
с вълшебни предсказания предричани.
Из въздуха политат междуметия,
с които радостно заменям думите.
Разпукват се усмивчени съцветия,
надвесили се сенчесто над друмите.
Полазват ме на оптимизма тръпките.
Запушвам с длан устата на тревогата
и тя замлъква на върха на пъпките,
разцъфващи в градините на бога…