автор: miglena

Мраморно бяло на червени снежинки и калинки тяло в плосък профил, лодка на око в закотвен анфас, син лотос в две леви ръце и ляво копитце на кошута в малка крачка напред за женственост, творчество и магия или обратното – камшик между две десни длани и тетива на устремен напред десен крак за мъжественост, ред и наука. Хармония по древноегипетски като ласкав портал в ефира към вътрешно умиротворение ...

Бефме, ама веке несне, би казал Байчо от Витошко-по-високо-немащо. И с право, разбира се – продавачите на смърт са превърнали фараонската Долина на мира в гладиаторска арена. Докато в Сочи приземеният космос и въплътените приказки триумфираха и разливаха от олимпийския стадион шоколадово сметанен меланж за душите на три милиарда, в Украйна пресъздаваха с етикет „на живо” хотелска морга от хрониките на испанската гражданска война. Селенията на смъртта никога не са били така наблизо, на едно превключване на канала ... Никакъв лодкар не е нужен ... Кану на надеждата за пристан в хоризонта на зора си създават озорените в казаните, а услужливи околни да подклаждат адските огньове – бол. След половин век някой потомък на Абуладзе ще създаде нова версия на „Покаяние”...

Казвам С-богом на оръжията и отглеждам разцъфнали теменуги ... в себе си утеха намерила. По инстинктивен навик за самосъхранение. Дишам, говоря, живея и пиша, а вярата ми е по вапцаровски бронирана в гърдите. Почти по навик талисманно я обличам във всевъзможни тюлени бюстиета, безгрижно препасана с цигански коланчета с пендари, накичена с кичозни дрънкулки против уроки, завоалирана със сарита ... и скришом я буйствам в сиртакита. На мен бюст в някой парк няма и не ми е нужно да ми издялат. Пет стотинки не струват и няма да са на сергия умотворенията ми – само ги подарявам, вместо визитни картички и като карти за самоличност в хазарта на реалната илюзорност. Кротувам си в еуфоричните ми селения и само отвреме навреме попревключвам ... По пристрастен навик ...

Чувствам не по навик, а с наслада моментите, в които сърцето ми е дива перуника, зачевам стихиади и раждам гълъбови жрици, бия там-тами и сея лъчепищност. По кармичен навик посягам да ги описвам, но вече ги изживявам в ритуалните танци, за които все нямах време, улисана в предначертаните ми задължителни програми. Всеки жест може да рисува символ в молитвеност и да създава мост между плът и дух, връзката на тялото с висшето аз, която всяка религиозност въздига и възпява. Човек има толкова сила, колкото сам пожелае и си отреди. Крехки като жълтък тела, с воля огниво, докато кладите на страстта горят. После – прах в бриза и пепел между сълзите ... Но до последната искра в очите обичта окриля и възвисява, оцветява и плете въженцето на сърдечните подскоци.

Индианците хопи вярват, че хората са любимите деца на звездите. Слънчевият диск е образ на извора на живота, а поне дузина митични герои и приказни персонажи откриват жива вода - все символи на човешката жизненост като лъчисто, сияйно духовно същество и родено в животворна течност, без която загива, тяло. Вишнев цвят когато разпъпи, а минзухарите разпалят свещички, по свещен навик нововъзкръсва земята, по нейно подобие просветлява и профила на небесата, а българите мартеничат за попътен вятър в червено и бяло платната на фрегатата на безумното пътешествие, наречено живот. Може и със сал в Искърското дефиле да е, може и на енергиен сърф между Бахамите и Великденските острови да е, може и на музикален дрейф между континентите да е, може и на въображаема междупланетарност да е, все едно ... за мен е важно да е с обич в анфас.