Сетивата ти са озверели.
Преспиваш ги нарочно в кома.
Събуждаш се след две недели –
сърцето чувствата ти помни.
И в черепа ти нещо кука –
два бивола от гняв и мъка
теглят болката ни на каруца.
Лудостта се киска
и не млъква.
Смъртта те иска.
А на теб дори не ти се и умира.
Не искаш и да мислиш –
ни за чисто, ни за мръсно.
Защото, толкова е гнусно!
Защото облака одраска светлината
и тръшна пломбите на Сиво.
Мяташ се на рамото на рампа,
където циганчето Даро
(копие на Джако)
„чатка на тепиха хита”
и си „face to face”
с ритъма на “drum and bass.”
…
И нито едно нежно русло
по което да изтечеш,
да се отмиеш,
да се изпариш.
Да се „чупиш” оттук!
Но как!?
През мостовете от светлина и влага.
По арките на гърлото ти,
ако все още дишаш
… по дъгите.
По белия корем
на тъгите.