автор: yoro

Веслата потопиха се в утеха
и лодката към залеза отплува.
Водите болката на спомена отнеха
и вече от нощта не се страхува.
Изчезва като крехък сън мъглата.
След нея изгревите се разкриват
поръсени със слънчева позлата-
за никакви сълзи не подозират.
Зад сенките на птици по водата
една тревога плахо се оглежда.
Неслучена във времето отплата
след блясъка на лодката изчезва.
Под сребърните лунни отражения
притихнал е пороя на вълните
и няма бряг за мъртвите течения,
със синя пяна ветровете са измити.
Пресича лодката дихания поети.
Покоят им в реката се оттича
и влива се в сърцето - там където
пак някой някого прииждащо обича.