автор: KMiddleforest

Погнусиш ли се от живота,
значи
животът от тебе се погнусява.
Възрастта ни превръща
във възвишени скотове.
И е тъжно алиби.
И е зло оправдание.

Ред е другото име на страх,
чистота - на безчестие.
Аз не знаех това.
Бях дете и играх
в първородната кал на блаженството.

Кой изплашен глупак
на нещата е сложил цена?
Аз играех в безцелния свят на безценното.
И ме пишеше смисълът
с анжамбани от светлина,
равно близък със всичко.
И равно далечен.

Аз не мислех за мръсното -
нямах го още във мен.
И не го населявах
в житейските мои провинции.
Като златна гъсеница
лазеше летния ден
по дървото на моя произход.

Онзи вир...
Онзи вир като призивен вик
и утробно уютния
мирис на тиня...
Бях трева.
Буболечка.
Бях всички звезди.
Смисъл - сладък и кръгъл
като крадена диня.

Сложността, вие казвате,
предполага разпад.
Според мен -
предполага единство.
И човекът умира
не от възраст,
от глад -
глад по този
изгубил се смисъл.

Не е Бог, не е даже любов
и не се парцелира с понятия.
Но се будиш нелеп
като в чуждо легло,
от мига, в който
него го няма.

И изпадаш във паника.
И подреждаш света
с педантизма
на чакаща
гост
домакиня.
Гост не идва. Но вече
дошла е смъртта.
Ти подреждаш,
пиян от насилие.

Ти подреждаш,
побъркан от страх и от власт,
и, подреждайки, всъщност,
стесняваш живота
до сумрачно леговище,
до пещера...
По стените рисуваш понякога спомени.

Дали мъртвите помнят? Дали
щом рисува насилникът
помни чуждите рани?
Аз ловя в огледалото
на сребристия вир
уморената риба
на свойто мълчание.

Тя не се бори вече.
И изгубила сили,
като скачащо камъче
белва корем.

Аз съм тя.
Тя е аз.

Тишината ни свири

реквием.

Реквием.