Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: mimozina
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14130

Онлайн са:
Анонимни: 193
ХуЛитери: 4
Всичко: 197

Онлайн сега:
:: pastirka
:: Marisiema
:: Georgina
:: Elling

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Март 2024 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаГугутка
раздел: Разкази
автор: milcho

                  На Калина

Не знам дали сте си имали работа с гугутка. Това са онези сиви птици, които изчезнаха постепенно от София. Гълъбите ги изместиха. Не, че имам нещо против гълъбите. Особено, като видя някой гълъб по невнимание или случайно-нарочно смачкан от някой бърз шофьор нещо ми се премята отвътре. Не ми се вярва, че той е
искал това да стане, и да го сгази, но ето така се случва и в резултат на асфалта лежи един тъжно приземен гълъб. Разперени неестествено крила, малко кръв и това е. Нищо не може да се направи вече.

Преди време имаше повече гугутки и като деца имахме прашки и ги целехме. Почти не улучвахме, но ако някой от нашата банда уцелеше врабче или гугутка всички му завиждахме, а той се издигаше на едно стъпало повече в нашата гаменска йерархия. Гълъби нямаше, а и да имаше никой не ги целеше. Първо гълъбите не ставаха за ядене,
После те бяха най-вече частна собственост тогава и можеше да си изкараш боя, ако целиш гълъби. Не, че ако уцелехме гугутка или врабче после ги ядяхме, но ей така от спортна злоба целехме – нали си представяхме, че сме индианци и трапери и че ходим на лов. И гугутките, и най-вече врабчетата го отнасяха. Гугутките се отличаваха от гълъбите и по това, че бяха по малки, сивички и пееха по мелодично: гу-гуууу, гу-гууу, а охранените и опитомени гълъби хич не се плашеха и нахално кацаха по первазите на балконите и прозорците и сами си просеха ядене с дрезгавото ГУУУУ-ГУ, ГУУУУ-ГУ. И се навъдиха много от тях в София. Баща ми няколко години всеки ден хранеше над 10-15 приходящи гълъби, които кацаха на балкона на кухнята ни всяка сутрин. Гугутките не се появяваха, плашеха се. Съвсем рядко ако кацаше някоя то гълъбите плясваха широко с крила и я пропъждаха. После на балкона започнаха да идват все повече и повече гълъби, да цапат, да се бият за територия и престанахме да ги храним.
За кукувиците не става дума, нали се разбрахме. Кукувици изобщо нямаше тогава в София. А и кукувиците пеят по друг начин: КуКу-КуКу – КуКу-КуКу…Виж като отидехме на Витоша на екскурзия или на село, можехме да чуем кукувица, а дядо се заемаше да брои колко пъти кука – колкото пъти преброиш да кукне – казваше, толкова ще живееш, такава била хайдушката легенда. Не, че дядо ми е бил хайдутин, но е бил на война, и се е бил за България на южния фронт, на Марино поле и беше инвалид - без едно ухо. Та той ги разбираше тези работи. И още казваше, гледай като те закука кукувица да имаш някоя пара в джоба. Това е на берекет и богатство, смееше се. А той самия, е бил от сиромах по-сиромах, но със пестене и бозаджилък се е издигнал. А баба, ми която пък си беше неграмотна, най-накрая беше в болницата да я гипсират, че си счупи крак. Тя с размътен от склерозата поглед, ме погледна тогава и се опита за последен път да каже нещо смислено, но успя само да се усмихне и да промълви:
- Кукувица кука… гледайки как тъжно се поклащат голите клони на тополите през прозореца. Ясно, искала е да каже нещо, че и остава малко още. Така и стана и идваше пролет, но тя не я дочака отиде се след десетина дена. А за мен това беше първия, най-сериозен стрес. Не бях малък, бях вече студент трети курс…

После си спомням случая с пилето - от връх Арагац в Армения. Беше в разгара на лятото – август. 30-40 градуса горещини. Там е така лятото. И веднага се съгласихме с Катя като внезапно Марат Аракелян ни предложи да се изкачим заедно на Арагац. За сведение планината Арагац има най-високия връх в днешна Армения над 4000 м. и е разположена точно срещу свещения Арарат. Само дето Арарат е в Турция и можеше да го гледаме от далеч като на картинка. Вовата – механик със златни ръце в обсерваторията, и приятел на Аракелян се зае с организацията. Разбрахме, че до там се отива само при специален режим на „допуск”(разрешение) и с кола. Колата се оказа обикновен камион, в който малката ни група от 5-6 души се натовари в каросерията и после се изкачихме до 3200 м където се намираше и планинската станция на космическите физици. Оттам пеша. Преди тръгване от обсерваторията, която се намира в полите на Арагац едва на 1500 м се строихме рано, рано на портала на обсерваторията в очакване на камиона. Като ни видя как бяхме тръгнали, аз без горна дреха, а Катя по едни къси шорти Аракелян се разсмя и веднага ни върна обратно да се преоблечем – горе е студено, каза, може сняг да има…а и духа вятър. Ние скептично се отнесохме към тази предпазливост – та дори в ранната лятна утрин температурата беше 25 градуса… Но се оказа прав. Отминахме станцията на физиците, оставихме камиона и поехме пеша. Нямахме изобщо намерение да покоряваме самия връх – т.е. някой от неговите четири отделни пика очертаващи кратера на изгасналия вулкан Арагац. Целта ни бе най-много да достигнем до платото на кратера. В този момент ясното – кристално синьо небе изведнъж започна да се покрива с леки облаци, след което те се сгъстиха. Вече вървяхме по един заснежен склон – оказа се, че се хлъзгаме с летните си обувки и изведнъж за бръска сняг! Вятърът се усили и падна мъгла. Аракелян реши, че похода е приключил и в наш интерес е да се връщаме. Тогава именно на снежния склон видяхме Пилето. Според мен приличаше на някакъв вид планински скорец и лежеше почти замръзнало на снега. Катя веднага го взе в шепи и го притисна до себе си и започна да го топли с дъха си. Някой се обади да го оставим, но беше невъзможно да се спори с нея и така пилето, както вече го наричахме слезе с нас до обсерваторията. Там на топло в квартирата ни пилето се оживи и широко отвори очи. Започна да примигва и после проходи. Много се зарадвахме, че го спасихме и започнахме да го храним. Така мина около седмица после изнесохме пилето на голямата ни тераса - то първо леко подхвъркваше от единия ъгъл на стаята ни, а после ходеше като пешеходец по терасата. Стана един член на нашето семейство. Изведнъж, обаче, престана да яде и нищо не помагаше. Катя посърна. - Пилко, хапни трошици, Пилко, пийни водица. Ронеше му хляб, сирене и събираше мушици. Пилето обаче престана да ходи и се беше свило и покрило глава под крилото клюмнало и притихнало. После започнахме да му слагаме храна в човката и накрая пробвахме да го излекуваме и с аспирин. Един ден като се върнахме от работа пилето беше се килнало на една страна и беше умряло. Трагедия - Катя плака няколко дни, Пилко, Пилко, Пилко…Вече имах едно на ум.

Бях чел за една китайска мъдрост, че ако спасиш живота на някой, поемаш отговорност за него и в бъдеще. Но ние не успяхме – не се справихме. След този трагичен случай се отнасях с още по-голямо внимание към птиците и хората. Помогнеш ли на някой с нещо трябва да го вършиш постоянно и след това.

Птиците винаги са ме повдигали на пръсти – те летят. На брега на езерото или при морския бряг, може да ги гледаш безкрайно. Не знам кое повече ме удивлява дали морскосиньото безмълвие или неземното реене на птиците… Живея в един блок на 11 етаж и често излизам на балкона и гледам най-вече как летят птиците. Особено са интересни лястовиците. Те търсят контакт с хората и гнездят на тихи места под стрехите. Не съм видял лястовица да гнезди на дърво. По скалите да, но на дърво не. На прозореца над нашия етаж имаше няколко гнезда - съседите бяха заминали някъде надълго и никой не отваряше с години прозорците им и там те гнездиха и излюпваха малките лястовичета. Гледах ги как им носят мушици и после как отлитаха. Но съседите продадоха апартамента и новите собственици събориха гнездата и нямаме вече лястовици.

Когато тази година се отзовах на село, реших да стегна първо татковата къщичка – и тогава се насладих отново на птичето царство. Първо бяха петлите – как само кукуригаха. Сутрин вечер, нощем и денем: Кукуригууууу….Кукуригуууу и всички таласъми и вампири бягаха на далеч. Обожавам петлите – също, като онзи герой – Порязов на Хайтов който спал една вечер сам в едно теке и едва не пукнал от страх когато цяла нощ един лалугер – „сейбият на текето” идвал сурвал и хрупал от житото складирано там, така цяла нощ и му изкарал акъла – нашия помислил, че е таласъм или духът на починалият неотдавна ходжа. И едва когото се съмнало и пропели петлите той се свестил ни жив ни умрял. После веднага завъдил петли да му кукуригат. И аз така ще направя – не че ме е страх много от таласъми и вампири, но за всеки случай. А като чуя Кукуригуууу изпадам в нирвана. Съседите на село гледат гъски патици, и пуйки, а и кокошки токачки. Гъските ги води един гъсок и като минавам покрай тях ме съска и протяга шия да ме щипне. Сладур! А Марио - съседа пък е фен на гълъбите и има грамаден гълъбарник с над 200 гълъба, най-различни породи. Гледам го как ги храни, и им се радва и даже внучето води да им хвърля жито. После ги юрва и ги гледа как летят като ято и как се премятат някои във въздуха. Фокуси разни. Не си представете какво е чудо, над 50-100 гълъба да кръжат над поляната отсреща и след 2-3 кръга отново кацат на покрива на гълъбарника.
Кукувиците, обаче да не забравя, много често ги чувам на село, особено пролетно време и веднага се попипвам в джоба на панталона дали имам стотинки или някой лев за берекет. Разбира се броя и куканията – обикновено са около десетина и това ме успокоява. Само като се стъмни се чува понякога писък на кукумявката, която прелита някъде в градината на съседите. Не е хубаво да чуеш кукумявка: Кукумяу-Кукумяу. На смърт било казват, и никой не ги обича, нищо, че ловят мишки.
А един път в една тъмна-тъмна нощ в една обсерватория в чужбина (в Унгария) ми разказваха как един бухал ги побъркал. Та както си наблюдавал с телескопа моят приятел Ищван изведнъж се вцепенил. Две огромни кръгли очи като на кучето от разказа „Огнивото” на Андерсен го гледат най–горе от купола на телескопа и примигват. Коленете му се подгънали моментално и в същия момент се чуло едно УуууХу, УуууХууууу. Т.е. бух-бух! И нещо разперило крила и през купола прелетяла една огромна сянка на един огромен бухал в гонитба за прилепи които намират скривалище в кулата на телескопа. И изчезнал. И приятеля ми, след като се свестил е имал какво да му каже на този бухал - някои непреводими унгарски изражения. Той владееше доста такива словосъчетания, понятни дори за бухала-мишелов. И бухала повече не се появил.

Ще запитате, ами врабчета къде са?…просто ги няма наоколо. Те са под навеса с житото на арендатора Пешо. Той владее сега бившото ТКЗС и обработва земите ни на село и сее жито, слънчоглед и царевица и гледа голямо стадо крави. Врабчетата си живеят там под Пешовия навес и там си кълват на воля от житото. Пешо не ги гони. И на нас той ни дава по чувал жито да си го смелим на брашно и да си правим погачи и баници. Няма по-сладки погачи и баници от смлялото жито от село.

И си седя това лято на масата под сливата пред къщи и слушам птиците и звуците на село. След като съм прекарал над половин век по градове и обсерватории и сега гледам да наваксам. Гледам как разни шарени пилета да прехвърчат и пеят-пеят. Особено сутрин още в 4-5 часа на разсъмване започва райският им хор. Моята позната Беатрикс от института в Мюнстер, Германия живее със семейството си също на село, в Гревен във Весфалия. И те имат двор и си седят по шезлонгите пред вкъщи на терасата и с бинокъл гледат птиците в градината. Сложили са и къщички на дърветата и хранилки.
Аз също поставих две хранилки на липата в двора и даже насипах трохи и зрънца. И един ден, представяте ли си, гледам как две шарени пилета, нещо като синигерчета влизат в една от къщичките. Едното влиза излиза пак влиза пак излиза и подскача от клон но клон и това ме направи щастлив. Май това беше женското пиле. Тества новата къща за пролетта.

И тога забелязах и гугутките. Имаше нещо като малко ято от 10–тина, които кълвяха от узрялото вече грозде на асмата. Аз тая асма я ползвам най-вече за лозовите листа за сърми, но откакто приятеля ми Райчо я подряза тя тръгна и натрупа грозде за гроздов сок. Но Гугутките нека си кълват и те. Виж скорците са напаст и опоскват черешите и не може да хапнем от тях.

Щерка ми и внучката ми Калина един ден бяха на разходка и обхождаха околните ниви. Те много обичат да идват с нас на село. Със зет ми пък ходят на местния язовир и ловят риба – мренки и кленчата. И не щеш ли гледам ги носят нещо в една кърпа. Намерили на пътя една ГУГУТКА с ударено крилце и не можела да лети. – Ще я изядат котките, ако не бяхме взели, обясняват със загриженост. Аз веднага, имайки предвид случая Пилето съм нащрек и се опитвам да ги убедя да не правят това а да оставят Гугутката в съседния двор на тревата. –Дядоооо, възразява Калинка, внучката ми, ами дядооо, виж какво, тъкмо там котките ще я хванат. И се предавам. Катя е против също – питай патило…

Да, обаче, наоколо има наистина над 5-6 съседски котки, които практически са на изхранване у нас. Купуваме им и котешка храна, а Катя им прави и попара – хляб с кисело и прясно мляко. Така е тя! Като нямаме куче, макар, че и кучата прескачат нощем и дояждат това което остава от котките. Аз мълча. Тутакси се намира подходящ картонен кашон и поставят гугутката в него, но тя не помръдва – лежи на една страна. Същия случай като с пилето. Натрошават и хляб, слагат и жито и надупчват капака на кашона да и влиза въздух. Слагат после сено да и е меко и още трохи, зрънца и вода.
Но гугутката не мърда. И се започва една дискусия какво ще стане с тази гугутка. Калина веднага ни предлага ние с Катя да я гледаме на село, но ние възразяваме – няма да сме постоянно там. Ще ходим в София и за по дълго време. Щерка ми е нещо като против – има опит с таралежа – те гледат и един африкански таралеж „Иги” в къщи вече година и още една грижа ще им дойде в повече. Зет ми обаче ненадейно се съгласява с Калина и двамата образуват съюз, а след като и Катя се съгласява с тях - да вземат гугутката в София само докато и заздравее крилото. После пак ще я пуснем тук – на село, дядоо, увещава ме Калинка. А продължавам да мълча, но вече е ясно че гугутката ще пътува за София. Така и става. Заминават и от там по телефона разбираме, че са я оставили в кухнята да се лежи. Таралежа е в другата стая и няма достъп до нея. На ако и се направи кафез, обяснява дъщеря ми, ще я сложат на балкона. И е ясно кой ще прави кафеза. Отивам до близкото градче и купувам мрежа и един цял ден майсторя кафез за гугутката. Едва привечер кафеза е готов и се обаждаме, че утре ще го донесем. Всеобща радост възцарява. И така доставяме кафеза и го слагат балкона. Чуден кафез, но сега пък бил голям и гугутката продължава да си е в кухнята. Всеки ден това е най-важният въпрос – как е гугутката? Вече почнала да се озърта и да кълве трохи и зрънца. Голяма радост. Започваме да си вярваме, че наистина ще се оправи. И така около 10тина дена. После с радост ни се съобщава, че вече гугутката прелита в кухнята от единия до другия край и кацала горе по бюфета. Вече си мисля, че наближава времето да си я върнем в родното място т.е. пак да я занесем на село. Минава около месец и настава този ден. Преди това сме занесли обратно кафеза – не стана нужда от него. Слагаме я пак в кашона, и я след час сме на село. Още е топла есен. Този ноември се оказа чуден – истинско циганско лято само дето в началото на октомври падна един студ и попари доматите и чушките и листата на асмата. Само зелките и тиквите останаха. Но тревата пък си е зелена, зелена…
Решаваме все пак да оставим гугутката горе на балкона. Пренесохме я с кашона на балкона и я пуснахме, като насипахме наоколо храна, зрънца и трохи, а и вода в една паничка. След това зачакахме. По едно време гледаме тя прехвръкнала от балкона и кацнала на близката джанка. Седи си там и гледа от горе и се мести от клон на клон. Много са зарадвахме, започнахме да подвикваме: Гуууу-гу…а тя се поклащаше важно. Значи ще се оправи, казахме си. Справихме се. Като огладнее, си мисля, ще прехвърча обратно на балкона да се храни. Вече си имахме домашна гугутка и се оглеждахме постоянно за нея. Така минаха десетина дена. Отивах до София и се връщах и първата ми работа е да се огледам за гугутката, но обикновено не се виждаше никъде. Сигурно вече си летеше и се хранеше сама и нощуваше по съседните дървета. Изведнъж както си седях на топло вкъщи в кухнята погледнах внезапно навън към надвисналите над прозореца клони на сливата. Там на един клон беше кацнала гугутката, нашата, и поглеждаше към мен. Наддадох вик и изхвърчах навън, което разбира се я уплаши и тя хвръкна на покрива, после оттам към джанките зад къщата. Тичах след нея и гугуках, безкрайно щастлив. После я оставих, да не я плаша, но тайно с радост поглеждах къде се е свила. Тя все беше наоколо и прехвърчаше от дърво на дърво. Позвъних на щерка ми в София и й разказах за гугутката и настана всеобща радост – Всички бяха щастливи, че сме спасили гугутката и че тя си е намерила дом. Още нещо, под сливата до прозореца отдолу на земята видях, че гугутката е оставила следи – птичи тор. Значи не случайно е кацнала там, а е седяла често и когато ни няма. Идваше зимата и ние се застоявахме повече в София – а тя ни е чакала и е гледала от клоните в прозореца вътре дано ни види. Това ме натъжи и зарадва едновременно. Какво ли е чувствала, като не вижда никой от нас и въпреки тя пак идва при нас гледа да ни зърне през прозореца и ни чака. Не съм вярвал, че може да има такава привързаност у гугутките. Ставаше все студено и по трудно да дохождаме на село. Питах се, а какво ли ще да прави тя зимата? Поставих още храна на балкончето горе и също на перваза на прозореца за да съм сигурен, че ще има достатъчно храна докато ни няма.
И пак си отидохме и я оставихме. Изметох под сливата том където беше ходила гугутката, като преди това с гордост го показвах на Катя, както доказателство, че гугутката каца на клона над прозореца и ни чака там.
Зимата дойде – падна първия сняг, после с стопи и ние пак решихме да отскочим до село. Да си донесем малко ябълки да огледаме къщата и двора. Първата ни грижа беше обаче да погледнем за гугутката. Не се мяркаше, обаче под клона където кацаше пак имаше следи, че е идвала и това ме успокои. После ме се стори, че една гугутка прелетна наблизо по съседните дървета, но летеше доста бързо и нещо май не приличаше на нашата гугутка. Е, помислих си, сигурно вече и укрепнала и си лети на далече. Какво да прави, като ни чака, чака, а нас ни няма… Така казах на всички, тя вече съвсем е оздравяла и пак се си е върнала при другите гугутки, в ятото, което го виждах да прелита по съседните дворове. Постепенно увлечен в задачи, а такива има много в една къща на село позабравих за гугутката. И реших да събера старите листа по двора. И изведнъж все едно, че ме удари гръм. Недалече от кладенеца гледам пера, много пера от гугутка. Ядно е имало борба и резултата е бил не в ползва за гугутката. Тя е бягала тичала, но звяра, навярно прегладнелия риж котарак на комшиите, я е стигнал и повалил. Какво да правя, сърцато не трепереше и не ми даваше да разкажа какво е станало с нашата гугутка. Как така, как така е станало се питах? Наведох се и перце по перце започнах да събирам доказателствата от схватката, случайно да не ги намерят, Катя, щерка ми или Калина. Сърцето ми се беше свило. Може би все пак това не беше нашата гугутка си казвах, като продължавах да събирам разпиляната от котешкия пир перушина. Ето, още и още пера. Явно борбата е била дълга и неравна. Направо едва сдържах сълзите си, и си припомнях историята с пилето от Арагац, и пак се укорявах за това, че я изоставихме. Тя навярно е събирала трошици и зрънца по земята, както си правеше спокойно на балкона или в кухнята, а този рижият злосторник я е издебнал и се е хвърлил и я е сграбчил. Ех, какво да се прави. Събрах всички перца и пух и изметох там където преди кацаше на клоните до прозореца и се върнах гузен в София. Прави са, казах се китайците – като спасиш някой трябва да се грижиш за него докрай, но ние с нашия егоизъм, забравяме това и я изоставихме. Мина още седмица две. Не ми се ходеше вече на село. Не знам как пак щеше да отговарям дали съм видял гугутката. Но щерка ми измисли, че и трябва нещо което забравила там а и било много нужно – едно електрическо одеяло, щяла да ходи по коледа на хижа някъде в Родопите и не би било е лошо да и е под ръка. Отидох със свито сърце. Не се оглеждах вече за гугутката. Кафеза на терасата отзад къщи на терасата си стоеше самотен и празен. Запалих печката и тръгнах да събирам още съчки по двора. Минах покрай мястото където беше си състояла кървавата схватка на звяра и гугутката. Нямаше пера, но не щеш ли гледам по нататък още една малка купчинка от няколко пера на гугутка зад къщи които май не бях забелязал преди. Събрах ги и тях и ги изхвърлих едно по едно в съседния двор – не дай боже да ги намерят – ще започнат въпроси.
Но все пак ми се струваше, че е странно да е имала и друга битка толкава далече от мястото на генералната схватка. Започнах да се оглеждам по околните дървета и ми се стори че нещо, като гугутка прехвърча отдалече. Ако пък е тя? Ако пък е тя – трепнах. Ако все пак не е била тя жертва, а е била някоя друга. Тя може би се е научила да се пази от рижия котарак. Надеждата умира последна. Много ми се искаше да е така. Загасих печката, изгасих лампите и заключих къщата. И преди да се кача на колата пак погледнах на сливата до прозореца на кухнята където ни чакаше преди гугутката. Нея я нямаше. Но като погледнах отдолу, О ЧУДО! Беше пълно с нови бели курешки – значи тя е пак идвала и пак ни е чакала, дори след като бях събрал перата от битката. Значи все пак може да не е била тя. Друга май ще да е пострадала от котарака. Не е нашата която спасихме… О, как тръпнех от радост и надежда. Само тя може пак да е идвала, само тя, и да ни чака да ни види. Сигурно там си спи нощем на сигурно място на клоните над прозореца… Сега с нетърпение чакам да отида пак до село и да погледна дали на същото място има пак следи от идването и. Дано! И сърцето ми си свива.
Но вече си обещавам, няма да взимам повече гугутка. Въпреки, че имам чуден кафез. Или ако си взема най-добре е да не я пускам навън и да си стои в кафеза. Но гугутка стои ли в кафез? Най- добре да си взема пролетта чифт пъдпъдъци от птичия пазар в Перник. Видях ги, много са красиви и пеят: Път-пъдък, Път-пъдък, Път-пъдък!


Милчо Кирилов

Декември 2013 г , по Коледа, София, Слатина.


Публикувано от anonimapokrifoff на 16.02.2014 @ 10:07:20 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   milcho

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 5


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Трети март
автор: gringo
786 четения | оценка 4.90

показвания 9722
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Гугутка" | Вход | 4 коментара (9 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Гугутка
от LATINKA-ZLATNA на 16.02.2014 @ 12:05:55
(Профил | Изпрати бележка)
Обичам да чета разказите ти, Звездоброецо!
Радвам се, че продължаваш да пишеш!

Светъл ден!


Re: Гугутка
от milcho на 13.03.2014 @ 09:57:17
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря Латинче,
много си мила.
:)

]


Re: Гугутка
от LATINKA-ZLATNA на 21.03.2014 @ 16:03:37
(Профил | Изпрати бележка)
Нека ти е чиста и светла Пролетта, Звездоброецо! Приятелю Милчо!

]


Re: Гугутка
от LATINKA-ZLATNA на 21.03.2014 @ 16:05:49
(Профил | Изпрати бележка)
Нека ти е честита и светла Пролетта, Звездоброецо! Приятелю Милчо!

]


Re: Гугутка
от angar на 16.02.2014 @ 21:34:35
(Профил | Изпрати бележка) http://angelchortov.hit.bg
Харесах, Милчо! Обичам такива истински, простички, човешки и човечни истории.
А и аз съм го забелязал, и от това ми е много тъжно - колко много гугутки имаше преди няколко години в София, а сега почти не са останали. Гълъбите са ги изместили. Между най-близките видове борбата за съществуване е най-жестока - дарвинизъм в действие.


Re: Гугутка
от milcho на 13.03.2014 @ 09:56:27
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, че прочете Ангар!
Така е. Както казва Зорбас, човек хапва месце, агънца,
пилета, и свинско лапа, но докато не "изяде" някой човек
(разбирай преносно) не мирясва...
Хаста ла виста,
брате Ангаре.
10х!!!

]


Re: Гугутка
от biala_liastovica (biala_liastovica@abv.bg) на 15.06.2014 @ 20:11:35
(Профил | Изпрати бележка)
Харесах твоята гугутка, Милчо. :)
Как си ти, приятелю? Какво правиш? :)


Re: Гугутка
от biala_liastovica (biala_liastovica@abv.bg) на 15.06.2014 @ 20:13:26
(Профил | Изпрати бележка)
Щях да забравя - петичка за тате... ;)


Re: Гугутка
от milcho на 24.03.2015 @ 22:52:44
(Профил | Изпрати бележка)
Мерси за петичката!
Мнооого благодаря, тате ще се радва!
Бяло лястовиче!
Летиии!

]