Дали е ранна пролетна умора
или е просто старческа апатия,
но вече бягам като има хора,
на пейката ми седнали във парка.
Не ми се иска да обсъждам нищо.
Това, което нося в мисълта си,
не подлежи на никакво разнищване
и не жадувам ничие съгласие
за трудните, изстрадани решения.
Сама поправям ходовете грешни.
Сама преглъщам всички свои мнения,
понякога и чувствата си смешни.
Страхувам се когато ме полази,
ненужното съчувствие на ближните.
Аз имам шесто чувство.То ме пази
от всякакви страдания верижни
и безразлично някак си се вписвам
в еднообразните си дни и нощи.
Дори усилията губят смисъл
и те не носят вече резултати,
а този стих( изсмукан) го написах
единствено насилвайки ината си.