автор: Astrid

-Идва буря. - пискливият глас на Векс се разпиля във въздуха.
Сиво-черни облаци се задаваха към пристанищния град Рифтен. Рибарите прибираха лодките си и скриваха мрежите в къщите си. Оглушителното свистене на вятъра беше предупреждение. Заплаха. Нападалите оранжеви листа от вече изсъхналите клони на дърветата танцуваха огнен танц във въздуха, след което падаха в морето, поглъщани безпощадно.
Светлорусата коса на жената се развя при срещата си със силния вятър.
-Затвори прозореца, Векс.
Тя бързо се подчини на студения глас и се обърна назад към стаята, потънала в мрак. Тежките, плътни тъмночервени пердета, увиснали пред всеки прозорец, не позволяваха на светлината да си проправи път вътре. Имаше голяма маса по средата, отрупана с най-различни сладости и ястия. Сладкият мирис на конфитюр се смесваше с този на печено месо. Около масата бяха наредени близо двадесет стола. В единия край столът беше празен, а в другия мястото беше заето от тъмна фигура. Жената дръпна няколко пердета, за да влезе малко светлина и стаята се освети. Мъжът, седящ на стола, присви очи и сложи още една хапка месо в устата си, дъвчейки бавно. Лицето му беше безизразно, очите му шареха върху отрупаната маса с безразличие. Той се присегна към малка златна чаша и отпи глътка вино. Черното му облекло му придаваше вид на убиец и коравосърдечен човек. Всяваше страх у всекиго, дръзнал да се приближи до него. Дошъл само преди няколко месеца, той бе спечелил доверието на Мейвън Блек-Брайър, а това не бе лесно за постигане. Мейвън държеше цял Рифтен в ръцете си, а връзките й с безпощадните убийци от Тъмното братство и Гилдията на крадците я правеха недосегаема. Останките на враговете й го доказваха. Но в главата на Векс се въртяха мисли за това как се е издигнал в йерархията. Въпреки цапнатата си уста, която не спираше да хули и самия император, тя премълча мислите си. Може би защото тръпки полазваха гърба й всеки път, когато зърнеше изопнатите черти на бледото му лице. И тя не знаеше. Той бе млад, в началото на тридесетте, висок, но прекалено слаб. Ако нямаше толкова високомерно изражение и държание щеше да мине за разглезеното дете на някое графче. Но той се издигаше в опасните среди на Скайрим. И това не се нравеше на Векс.
-Да запаля ли свещите, милорд? - тя прекъсна мълчанието и се обърна към него, очаквайки да срещне погледа му.
Мъжът махна пренебрежително с ръка и продължи да яде. Векс направи гримаса и седна на стола до него. "Все още си твърде млад." помисли си тя, докато очите й шареха върху лицето му. Косата му бе черна, стигаща малко над раменете, грижливо прибрана назад. Очите му бяха жълти като на котка, кожата му бе мъртвешки бледа. Устните му, почти лилави и винаги стиснати в тънка линия, стояха в сянката на орловия му нос. Той се ухили, показвайки два реда бели зъби.
-Не изглеждаш добре, Векс. - лицето му се изкриви в грозна гримаса. -Имаш ли новини от Братството? Мейвън има сметки за разчистване с напудрени лордчета в Солитюд.
Жената го погледна изпод вежди и се настрои за вълна от упреци.
-Работя по въпроса. - тя прочисти гърлото си и се облегна назад в мекия стол.
Мъжът вторачи поглед във Векс, но бързо го отмести и продължи да яде спокойно. Сърцето на жената спря да бие ускорено и юмруците й се отпуснаха. Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и понечи да стане. Не можеше да издържа дълго време в една стая с него. Коравата и силна Векс, преживяла толкова много през целия си живот, се превръщаше в слуга. Или отдавна се беше превърнала. Дните й в Гилдията на крадците бяха на привършване, тя усещаше това. Бяха я предали на новодошлия с лека ръка. Това ли заслужаваше след толкова години усърден труд и вярност? Жената не искаше да повярва, че това се случва. Последните й дни все още бяха далеч. Да я захвърлят по този недостоен начин беше абсурдно.
Ръката на мъжа пусна сребърната вилица на пода и сграбчи тази на Векс силно. Той се приближи към нея и жълтите му очи се впиха в нейните като отровни остриета. Кръвта се дръпна от лицето на жената. Тя устоя на погледа му и видя как устните се изгубват от лицето му. Нещо, което смяташе за невъзможно. Очакваше всеки момент да я строполи на земята и да я смачка като мравка. Безпомощната Векс...

``Аз съм нужна тук.`` Векс изръмжа и погледна водача на Гилдията.
Мърсър забарабани с пръсти върху писалището си и лукава усмивка разтегли устните му.
``Моя малка Векс...`` той прошепна и поклати глава `` Мейвън ми нареди да пратя един от доверените си хора за тази работа. Знаеш как стоят нещата.``
``Това не е работа.`` жената процеди през зъби и удари юмрук в писалището. ``Ще правиш всичко, което Мейвън ти казва? Не мислех, че Мърсър Фей ще падне толкова ниско.``
Мърсър продължи да се усмихва и стана от мястото си.
``Представи се добре.`` той се ухили и я подмина.

-Работи бързо. - гласът на мъжа я откъсна от мислите й и я накара да го погледне отново.
-Да, Егор.
Той я пусна и ритна вилицата с крак към другия край на стаята.
-И кажи да ми донесат нови прибори.
Векс стана от мястото си и с подкосени крака и остави Егор зад себе си.
Останал сам, Егор си пое дълбоко въздух и се изправи, като закрачи към най-светлата част на стаята. Шумът на ударите на клоните в прозорците го успокояваше. Харесваше бурите. Обичаше да гледа как умират реколтите на селяните, стават наводнения или гръмотевица се стоварва върху някого. Караше го да се чувства доволен. Той си спомни за безгрижния си живот преди години. Толкова беше наивен като малко дете. Слаб. Образът на немощно и безпомощно момче се появи пред него като мираж. Отвращение го заля и ноздрите му се разшириха от гняв. Ръцете му замахаха бързо и тромаво към прозореца, опитващи се да ударят някого. След секунда се чу трясък. Паднали стъкла на земята. Егор счупи прозореца и кръв потече от дългите му пръсти. Той се усмихна. Никога повече нямаше да бъде като този жалък човек, който видя преди няколко момента. Никога. На вратата се почука. Егор се извъртя бързо на петите си и се втурна да отвори. От другата страна стоеше младо момче с плик в ръка.
-Писмо за вас, милорд.

***

Слънцето се бе издигнало високо над заснежените върхове около Уиндхелм. Хората бяха излязли от къщите си, облечени в топли дрехи, и обикаляха около центъра. Малкият пазар гъмжеше от различни хора от различни раси. Гласовете и смеховете им се смесваха в приятен синхрон и малко или много стопляха въздуха около себе си. Небето беше чисто и снегът хрущеше приятно под краката на хората. Митра вдиша дълбоко и дробовете й се изпълниха със студен въздух. След като беше избухнала пред Мавий онази нощ, тя дълго се въртя в леглото, но умората бързо я застигна и затвори клепачите й, тласкайки я към фалшивия свят на сънищата. Беше станала рано. Закуси бързо на горния етаж, взе плаща си и излезе навън, надявайки се да не срещне човекът, осмелил се да говори против чичо й. Жената се огледа и за пръв път осъзна къде се намира. Шок и ужас я заля, когато осъзна какво беше направила. Прииска й се да се качи на коня и да се втурне към Солитюд. Но беше твърде късно. Импулсивността й пречеше, Митра никога не мислеше за последствията. Тя направи няколко крачки назад и огледа малкото пазарче. Отляво тъмна елфка продаваше боздугани и ками, от другата страна висяха меса, окачени на железни колове. Жените носеха дърва, обути в дебели кожени панталони и кожуси, а мъжете работеха в ковачниците. Всичко това беше пълна противоположност на топлия Солитюд, където жените се разхождаха, следвани от слугини, и говореха за платове и пиршества. Митра си спомни за кралицата. Тя най-малко й липсваше. Чичо й се бе оженил за нея преди десет години, едва когато Митра ставаше на тринадесет. От първия ден беше решила, че я мрази и че тя ще я измести от сърцето на чичо й. Но това не стана. Императорът на Скайрим беше сложил Силия на власт в Солитюд. Кралица на Скайрим. ``Колко удобно.`` помисли си Митра. Тя не ги беше виждала хванати за ръце никога. Дори не си говореха. Чичо й постоянно пътуваше и никога не се установяваше на едно място. Вече ако го видеше два пъти в годината беше късмет. Императорът имаше две сестри - Сарнила и майката на Митра - Елва. Майка й бе умряла при раждането, Митра не знаеше как изглежда тя. Сарнила я беше описвала милион пъти, беше й разказвала за буйния й нрав и безкрайните й черни коси, но малкото дете никога не можеше да си я представи. Дори сега не можеше, колкото и да се опитваше. Никой никога не бе споменавал баща й. Някои казваха, че е северняк, други, че е някакъв бандит, живеещ в планините. Беше чувала какви ли не неща, но винаги, когато дръзнеше да попита Сарнила за него, тя й казваше, че такъв човек не съществува. Като малка си бе представяла, че боговете са я изпратили при майка й като подарък, но черна и зла магия й е отнела живота. Или някой я е отвлякъл. Въображението й нямаше граници. Тя рядко слизаше на земята, живееше в свой собствен свят. Чичо й я бе отгледал като свое дете. Тя го обичаше безусловно и безрезервно като свой баща, но отношенията им охладняха, когато той стана император на цял Скайрим. Когато Силия навлезе в живота им неканена. Тя се кълчеше докато ходеше. Прекаляваше с парфюмирането, всеки ден заръчваше да й шият нови рокли. Не сваляше короната от главата си. Изглеждаше надменна и глупава. Това си мислеше половината двор, но никой не го изричаше. Всички имаха мълчаливо съгласие. Митра никога не си беше спомняла да провежда истински разговор с нея. Никога не я беше виждала да изразява емоция, различна от престорено вълнение. Само веднъж, може би, когато чичо й замина с кораб надалеч и видя тъга в очите на Силия. Тъга, която бързо премина в безразличие. Беше я попитала дали го обича и ако не дали ще се махне от живота й. Силия я беше погледнала с разочарование и не бе отговорила нищо. Митра се беше почувствала ужасно, но вината бързо изчезна, когато я видя да говори оживено с няколко придворни дами. Не, тя не заслужаваше титлата кралица, не заслужаваше да управлява Скайрим, не заслужаваше да седи на трон до чичо й. Не можеше да управлява никого и нищо. Не беше достойна.
Митра поклати глава разочарована и се запъти към странноприемницата да попита жената за болния бард. Все пак тя бе изпратена от колежа. Но никой не знаеше нищо. Никой не беше известил за идването й. Въпреки всичко кралска кръв течеше във вените й. Тя бе избрала да бъде бард, изгубвайки статута си в обществото, но със сигурност малко внимание и почит нямаше да й се отразят зле. Вървя бързо, за да се сгрее и подмина няколко черни елфи, без да ги погледне. Непретенциозната млада жена излезе с претенции и високомерие. Черти, които се опитваше да премахне отдавна.
След няколко минути Митра влезе в странноприемницата и затърси с поглед жената от предната вечер. Нямаше никого на писалището, но от горния етаж се чуваха множество гласове. Тя погледна нагоре и се изкачи бавно по стълбите. Гласовете ставаха по-ясни и недоволни. Жената, която по принцип стоеше долу, сега бе заобиколена от около десетина мъже и жени. Размахваше с ръце и обясняваше, че песни и забавления тази вечер няма да има, но хората искаха да се веселят. Пиенето ставаше по-сладко на фона на песни и танци.
-От двадесет години идвам в пустата ти странноприемница! - някой извика - Искаме музика!
-Господа, бардът ни е болен! Нищо не мога да направя по въпроса.
Хората бяха пийнали и вонята на алкохол удари Митра в главата и тя залитна назад.
-Аз ще пея. - промълви тя, но никой не обърна внимание.
Жената потърка слепоочията си и понесе още няколко псувни. Пияниците бяха ужасни за понасяне, но изкарваше добри пари от тях. Митра продължи да стои на мястото си и направи крачка напред.
-Аз ще пея. - повтори тя и шумът спря.
Няколко мъже излязоха напред и я изгледаха като гладни вълци. В ръцете си държаха бутилки алкохол, брадите им бяха мокри, по мръсните им дрехи беше избила пот. Още една доза непоносима миризма заля Митра като голяма вълна и тя стисна зъби. Жената се обърна назад с надежда в очите и скръсти ръце пред гърдите си със затаен дъх. Митра не знаеше какво да направи. Чувството, че ще й се нахвърлят и изядат цяла не я напускаше. С всяка секунда погледите им ставаха все по-нетърпеливи и очите им шаваха по всяка една част от тялото й. Жълтите им зъби се показаха, когато се ухилиха.
-Ами, пей де! - най-възрастният я подкани и седна на един от столовете.
Другите го последваха и направиха същото, впили очи в младата жена. Тишина царуваше за няколко мъчителни и тягостни секунди. Митра пое дълбоко въздух и гласът й се извиси и погали ушите на клиентите. Тя изпя историята на Рагнар Червения, изпълнена с много кръв и насилие. Всеки северняк знаеше тази песен наизуст. Рагнар Червения бил лъжец, който разказвал за безбройните си битки и пиел алкохола на хората. Един ден получил своето. Той легнал, облян в кръв, докато главата му се търколила по пода, отсечена от смелата Матилда. Последваха ръкопляскания и малка усмивка пробяга по устните на Митра.
-Къде си я крила тази? - няколко човека завикаха и продължиха да пият.
Жената погледна към Митра и й благодари с поглед. Двете слязоха надолу и оставиха пияниците да водят оживени разговори.
-Къде си се научила да пееш така? Няма значение, взимам те при мен. - жената седна зад писалището и се облегна на лактите си - Мръсния черен елф избяга. Знаех си, че не е болен подлецът! Сган! - тя удари длан върху дървената повърхност и се засмя. - Но ти, ти си нещо друго.
Митра преплете пръстите си и я погледна изпод вежди. Бяха минали три дена от заминаването й и все още нямаше известие. Кармела и Йор продължаваха да играят мръсно дори когато се бяха отървали от нея. Колко нощи трябваха да минат, за да свикне с миризмата и псувните на хората? Не беше виждала такава гледка никога. Сърцето й биеше като това на заек, но нещо вътре в нея трепна. Почувства се свободна. За пръв път усети свободата и приключението. Хареса й.

***
Мърсър Фей се засмя високо пред окаяния вид на един от новите членове на Гилдията. Толкова ли бяха отчаяни? Живееха в каналите под Рифтен. Плъховете минаваха покрай тях необезпокоявани, а вонята ставаше все по-силна с всеки изминал ден. Мърсър се беше опънал върху големия си стол и наблюдаваше подчинените си. На писалището пред него бяха наредени различни ключове от домовете на всеки един човек в Рифтен. Той се усмихна.
-Мърсър?
Мъжът вдигна главата си и отново се засмя.
-Векс! - той излая като куче и стана. - Не можем да се отървем от теб!
Векс присви очи и го изгледа с омраза.
-Егор не ме оставя на мира.- тя направи кратка пауза и се огледа - Как вървят нещата с Братството?
Мърсър се замисли и вдигна рамене равнодушно.
-Пратих известие. Сега трябва само да чакаме.
Той не разбираше нищо. Всички го смятаха за корав и силен, но всъщност беше страхливец, криещ се зад Мейвън и Гилдията. По цели дни не напускаше каналите. Криеше се с плъховете. Векс се отврати от дните, когато го беше смятала за най-влиятелния мъж в Рифтен. Но какво разбираше тя? Ако искаше нещо да се свърши без поражения и бързо, трябваше да действа сама. Съжали, че го е осъзнала толкова късно. Тя погледна към Мърсър и си го представи като дебел, мръсен плъх, ядящ чужди обувки по цял ден.
-Мърсър! - чу се далечен глас и Векс изтръпна.
Мъжът стана от мястото си и подмина Векс. Тя не понечи да се обърне.
-Как си, приятелю? - гласът на Мърсър се извиси и всички млъкнаха. - От цяла седмица не съм те виждал. Сигурно уловът е добър.
Нова доза смях.
-Политиката е за мъже със слаби ръце. - непознатият глас отвърна с насмешка - Но уловът е повече от добър. Ще останеш доволен, Мърсър. Потрудихме се.
Мърсър Фей не беше от разговорливите. Той кимна бързо, доволен от чутото и се върна на предишното си място. Векс нямаше повече място там. Тя изчака няколко секунди и се обърна назад, сигурна, че новодошлият си е тръгнал. Твърде късно. Тя го погледна в очите, но бързо отмести погледа си. Размекна се за момент, но бързо се съвзе. Един поглед не можеше да смири Векс. Жената пристъпи уверено напред и го подмина без да каже дума.
Реши, че е направила грешка, като се е показала отново пред Мърсър. Втори път не трябваше да пада толкова ниско. Въпреки всичко никой нямаше да й помогне. Бяха я набутали в дупка и правеха всичко по силите си да остане там. Но не за дълго. Векс погледна с крайчеца на окото си тъмната фигура, която я наблюдаваше спокойно и излезе от каналите, а Мърсър продължи да се смее без причина.