автор: desert_inrose

Докато някой ми разтърсваше небето
и не знаех, че дъждът ми всъщност бе суграшица,
откри ме ти, най-сигурен къде съм -
при котвата, забита в чуждото пристанище.

С теб дойде на пръсти и добрият вятър,
прогони лошия: с търпение, настойчивост и вяра
в смисления замисъл на този театър,
декори и сценарии по корабите натоварил.

После всичко спря и въздухът притихна.
Чух гларусите. Грачеха красиво.
Виждах шир пред себе си, ти се усмихна,
извини се и понечи да си идеш.

Но добрият вятър взе, отпусната, дланта ми,
скри я в твоята, повика дъжд – да те опомни.
Заваля покорно. Ти, заслушан в песента му,
остана под дъжда - невярващ, неспокоен...