автор: omega

Снегът вали. И пак земята черна
загръща в бяла девствена премяна,
и ние, пак по детски лековерни,
изваждаме мечтите от тавана.

Както в неделя прашните килими,
изтупваме ги, вярвайки, че може
през тая скърцащоискряща зима
да изпълзим от старите си кожи.

И да забравим минали обиди,
и спомените, пълни със отрова,
и в белотата ласкава да видим
надежда за любов и вяра нова.

Снегът вали вън тихо, непрестанно,
засипва къщи, улици, градини
и някак по-различна и по-странна,
по-празнична е новата година.

И както винаги, отново в нея,
събуждат се мечтите на тавана
и всеки бърза, иска да успее -
поне насън една от тях да хване.

Поне насън през новата година
да се опита - ако още може,
да изпълзи на бялата пъртина
за миг от тясната човешка кожа.

И в себе си съзрял Богочовека,
и звяра зъл приспал - поне насъне,
загледан в белотата - кротка, мека,
за малко да свали венеца трънен...