автор: daro

В Очите ни – Смъртта е смъртна.
В земните ни – предоставена е за умиране.

В белия сън на стерилната стая
вечерта ще ме срита.
Ставай – ще каже –
доктора иска с теб да се скита
по стелажи с бои,
по реки и горски пейзажи.
Да те попита – „Добре ли стои,
да потъне ли малко задния план,
брезата с титан ли да светне?”

И аз, захапал ръкава на спомена,
завит в отрязък на суровия дом
ще те възникна в света на меда
с очите на топлата пита, стихия.
Ще чувам смеха на „Палячи”
как ме троши и разпада
и в полусянка на тон ще се скрия
поразен и напрегнат в разума:
Как той стои!
Как ме съгражда, и как ме руши.
И с ръка на баща ме отпраща
в утроба на всяка мъжка сълза.

Ръката на „селския фелдшер”
завеща ми в шепата, сажда –
да свети в тъмната стая
прозрачна.

Оптично се стапям –
капя, кап…
по стъкло на циферблата
в среброто на лъжица
в дланите на катафалка
в застинала опашка
в реквиема на деня…
неумолимо.

Отнемаш ни без зестра,
тъй както сме дошли.
Познах те, Сестро!