От някого навярно съм осъден
/или е участ и съдба такава/
това, което правя, да не бъде
това, което искам да направя.
На път ли тръгна, пътят свършва в мрака
не там, където съм решил да ида,
а там, където никой не ме чака.
И все не мога път назад да видя.
Градеж ли почна, някак си стените
сами избират ъгъл и посока
и вместо в стаи, цял живот се скитам
сред лабиринт от зидове високи.
Ако запея весел, някой в мене
така размества припевите прости,
че светлата ми песен се променя
и кани синята тъга на гости.
Садя разкошни рози вън пред прага,
а никнат кактуси в пръстта гореща
и цял живот не мога да избягам
от участта да бъда друго нещо.
И цял живот вървя така – осъден
на невъзможност със съдба такава:
това, което правя, да не бъде
това, което искам да направя.