автор: daro

И този зимен ден
може би ще звънне ласкав,
но преди да съмне,
дочуваш ламаринените звуци
на раздвижените улични „камбани”
възвестяващи –
битът е труд и смет.
Разсейваш се по облачни полета.
По спуснат лъч катериш се въздушно.
Разминаваш се с птиците високи,
на които вратовете винаги са къси.
Но щом погали ги земята,
проточват шийки като гъски
и резачките на острите им клюнове
подкастрят крехката трева.
Динозаври,
размътили водите
плискат, пляскат…
замерят се с люпило жлъчно –
думите на новолунните поети!
Прозореца ти топло просиява
в очакване на ласкавия ден,
но достоверно мозъка ти се смрачава
чрез отвора на кората, разширен.
Защото върху кофата за смет –
ръка в ръка…
и остатъчния хляб
и последния му залък
на крайчеца…
живота е оставен.
От Човека – за човека!
Вникнал в стройната си разпиляност
фокусираш се в изтръпналия пръст,
ала няма кой да ти го каже:
Навярно в този миг
животът ти ще свърши.
С от-ехнал вик
покоят нежно приласкава.

И ласкав е денят
над остатъци на твоята забрава.