автор: florans

20.
Дойде денят на сватбената церемония. Орфей и Евридика се подготвяха цяла седмица. Раздвоен между чувството към любимата и прокобата, жрецът изживяваше всичко като на сън. Да запази тайната, да сдържа тревогата от пророчеството за поражението на Тракия, както и съня със змията...
Трябваше да направи и невъзможното, за да побере любовта и мъката в душата си, там, където несподелената тайна виеше гнездо на болезнена разруха. Той пое цялата горчивина за себе си, за да спести страшната вест. Да се весели, да изживее опиянението на любовта, така че да не остави никакво съмнение у любимата си… Тези противоречиви чувства разкъсваха покоя на съня му, насищаха с тягостно чувство дните му и го караха да се чувства самотен в болката си, разпънат между топлината на любовта и смразяващия ужас на обречеността.
В цялото ауле вълнението се носеше на талази като висока вълна от очакването на празненството: щяха да преливат меховете с вино, да има буйно веселие, песни да огласят планината и равнината, а огньвете щяха да разпалват копнежа по любов и страст.
Девойките подготвяха бъдещата невеста. Облякоха я със сърмена роба, на главата поставиха червени везани ленти, под които косата й падаше на буйни потоци. Закичиха я с венче от маргарити и безсмъртниче и я предоха на жениха – облечен в бяло, препасан с червен пояс.
Орфей и Евридика бяха като видение, което не стъпваше по земята, а се носеше във вихъра на възторжените възгласи и благослов.
Група музиканти и певци играеха и пееха, а струните на лирите докосваха сърцата на младите с любовни трепети. Сватбената церемония бе цял спектакъл, зрелище, ритуал, в който участваха всички. Препускаха състезателни колесници; млади копиеборци мереха сили на поляната, а зрелището бе подкрепяно от възгласи на одобрение и възхита...
Виночерпците наливаха от трите меха тъмночервено вино, светъл рубин и бяло пенливо вино.
На свечеряване запалиха огъня. Нестинарският танц бе кулминация и финал на сватбеното тържество, където се събираха хората от цялото ауле.
Церемонията излезе на нестинарската поляна и тук ги очакваше спектакъл на огнените жрици. Те ритуално изгаряха всичко нечисто в искрите на жаравата под загадъчното звездно небе…
Луната надничаше зад заоблените хребети през клоните на дърветата и се дивеше на този странен народ, който съчетаваше мъдростта и веселието, дълбочината на познанието и фриволността на нравите, любовта към виното, опиянението и чувствеността с лекомисленото жертвоприношение. Странни съчетания, дивна смесица от изключващи се и противостоящи си, но здраво вплетени едно в друго начала – земното и небесното; жизнеността на материята и възвишеността на духа. Този народ беше краен и в двете си същности – буен във веселбата и трагично отчаян в мъката си, чувства, които трептяха и резонираха дълбоко.