автор: Antioh

Плати трите свещи, спря се на прага за миг, прекръсти се и влезе в църквата.
Tъмнината вътре излъчваше спокойствие. Времето бе спряло както винаги. Единствен слънчев лъч се процеждаше някъде от горе и стигаше почти до олтара по диагонал. В дъното седнали на пейка двама бездомника се криеха от студа навън, всеки смълчан и загледан в нищото по своему. Очите им блестяха в сумрака, като на котки. До олтара, пред иконата на Богородица, стоеше и се молеше възрастна жена, а пространството наоколо бе изпълнено с шепота на молитвата и.
Шепот на човек, който се моли искрено. Почуства се по добре от това. Шепота на неверниците, онези, които само отбиваха номера бе съвсем друг звук. Беше се научил да ги разпознава. Усети облекчение за миг. Сякаш тая примка около врата му сега не стягаше толкова. Пое си въздух бавно. Леко отпусна палтото си, че му стягаше на гърба.
Не искаше да смути възрастната жена в молитвата и. Мразеше някой да смущава някой друг докато се моли. Спря се до първата колона за да я изчака, и погледна към иконата на Св.Георги в дясно, който тъкмо убиваше змея. Ех, ако имаше и той на Св.Георги смелостта. Плъзна очи бавно по извивките на мраморния под, покраи красивите стенописи на светии и накрая нагоре към Исус, протегнал ръце към него от тавана, възседнал облаци и обграден от ангели. Исус, както винаги го гледаше хем строго, хем благо като майка. Като майка,в чиято прегръдка можеш да стопиш страховете и греховете си. И точно заради това бе дошъл.
Спомни си как като ученик, бягаше от часовете и идваше тук, гледаше Исус и се молеше или просто седеше с часове в църковния двор, седнал на стъпалата отзад, пушеше и се любуваше на къщите в стария град, сгушени по тепето. Понякога единствения изход е Бог. Всъщност, когато умираш в мислите си, когато отчаянието е достигнало предела, си толкова сам, толкова абсолютно сам в нищетата си, че само той може да ти помогне. И то ако иска и няма други планове за теб.
Жената привърши с молитвата си и когато тя се обърна да си ходи, видя, че по лицето и се стичаха сълзи. Сълзи породени от сериозна причина вероятно. Винаги се чудеше защо хората ходят на църква. Какво ги води тук в тоя пуст материален живот. Страх ли? Това ли е двигателя на вярата? Хаха, значи, излиза, че човек познава Бога истински в страха си, ама не тоя страх братче, а оня, да този, който те убива, от който не можеш да спиш, дишаш трудно, нямаш желание за живот и сутрин предпочиташ да се самоубиеш, необясним, безпричинен страх, който тотално парализира душата ти. Явно познаваш истински Бога, когато си притиснат и спасение не идва от никъде, нито светлина. Когато мрак настане над душата, да братче, ако не той, никой друг няма да ти помогне. Колко странни са хората, страховете и молитвите им.
Преди да излезе жената се обърна към олтара и се прекръсти. За миг тишината бе нарушена от захлопването на вратата след нея, вибрацията се понесе по мраморния под, като птица размахваща криле, и изкънтя някъде нагоре към тавана, сякаш да стресне протегналия от тавана ръце Исус, в случай, че се е разсеял.
„Колко ли сме много грешниците, дето миг спокойствие за нас няма, дето тая примка на врата да разкъсаме искаме, дето все не може да проумеем, отде иде тая мъка и болка. Що? Защо боли? Защо боли, когато имаш всичко и все пак, оставаш тъжен, ранен. Винаги. Що не мога да се зарадвам, а вечно кърви. Ама това хората са лоша работа. Даден им е живота, не да му се радват, а да го изстрадат.“ Главата му пълна с мисли. Всякакви. Все тежки.
Погледна въпросително отново нагоре към тавана, но знаеше, че Исус няма да му отговори.
Бог има свое правило и ти дава, това което наистина ти трябва. Не това, което искаш.
С бавни крачки се отправи към иконата на Богородица и се спря пред нея изправяйки гръб в стойка сякаш ще държи реч на някакво много важно събитие. Скръсти пръсти на ръцете си, стискайки свещите между тях, въздъхна, затвори очи и зашептя.
– Благодаря ти за всичко Боже, което си ми дал и ми прости грешките. Дай ми силата да се изправям, дори когато ми се струва невъзможно. Нека съм проводник на твоята любов Боже, нека съм инструмент на твоя мир, нека каквото правя да е богоугодно. Помогни ми да се изправя Боже и да видя светлината. Избави ме Боже, от тая примка.....от отчаянието и страха, че съм достигнал предела, умира ми се Боженце, край няма, а аз не мога....що така ме изпитваш Боже, ама твоя да е волята....щом трябва, ще търпим......грях сторих, прощавай....само на тях не ме давай Боже, само на греха не ме оставяй....
Вратата се отвори отново. Две жени в мръсни сини престилки, които чистят восъка от свещите и раздават светената вода се промъкнаха в сумрака грубо и с трясък, като носеха някакъв килим и говореха високо.
Стресна се и се обърна към тях. Жените се караха една друга. Ей как мразеше да го прекъсват в мислите, в молитвата, в църквата му.

- По живо ма, и не ме бутай, ще ме убиеш идиотко.
- Ама айде ма, върви, нали нося, гледай си напред.

За миг потрепера. С усилие опита да върне мислите си към Бога.

– Да се изправям, дори когато ми се струва невъзможно, Боже изтръгни с тая молитва всичкото зло от мен, прости ми, да си простя и аз, и моля те Боже, бъди милостив, прострей крилото си над мен и ме запази....и прости ми Боже, прости ми ......

Двете жени се насочиха към стаичките зад олтара, като сякаш вдигаха колкото се може повече шум. Навъси се, но не отвори очи още.

– Айде, по живо ти казвам ма, хвани по здраво, тва чудо.
– Ама мълчи ма, носи си, нали държа, само дърли от теб.

Пак го спряха, обърна се към тях, лицето му бе сурово, изгледа ги с недоволство. Опита с мисъл да се върне към Бога, но не успя. Знаеше какво трябва да прави вече. Гняв. Усети го, как се надига в него и как започва да мъти погледа му. Усети го и успя да си каже „Помагай Господи да се справя“. „Не и сега“. „Не искам пак“. „Спаси ме Боженце, прощавай“. Усещаше учестения си пулс във вените, усещаше възбудата, която го бе обзела и го превръщаше в хищник. Очите му блеснаха в полумрака, и за миг, бърза ехидна усмивка премина през лицето му.
Погледна пак към иконата на Богородица, взря се , сякаш я следеше дали тайно не помръдва, каза „амин“, обърна се и се запъти към казана със светена вода, оставен в предверието. Отвори безшумно металния капак, бръкна вътре и намокри върховете на пръстите си. Прокара ръка през очите си.
- Боже, вечно към Божествената ти любов да гледам, друго да не търсят очите ми. Злоба до мен да не припарва, с всички добър да бъда. На лоши мисли, не ме оставяй.
Чу зад себе си отново крясък. Писък като острие на нож, което леко се забива в плътта на гърба.
- Не те ли е срам бе, какво бъркаш тука – каза жената в синя престилка. – Ей начи, аман от такива като тебе, тва не е общо, като искаш трябва да кажеш, да си купиш шишенце, на входа по 40 стотинки са, аман от гратисчии, глей го моля ти се с мръсните ръце бърка. Това е светената вода бе, какво ме гледаш. Ей аман от простаци в тая държава, във водата бърка, попа да не я за теб осветил цялата.
Явно хич не и пукаше, че той се моли или, че се намират в църква. Усети как във вените му, отровата кипна. Премаля му. Обърна се да не я гледа в очите и побърза към вратата.
Докато се отдалечаваше жената продължаваше да го кълне, колко е прост. Викаше „аман от диваци”.
Хвърли последен поглед към Исус, който вече сякаш го гледаше само строго, прекръсти се и излезе.
Деня бавно си отиде. Навън излезе силен и студен вятър. Свали синята престилка и с мъка, заради инвалидизираната си лява ръка, се преоблече. Още беше гневна на Гина. Искаше час по скоро да се прибере при болния си мъж, да го види как е. Тая мисъл, че може да се прибере някой ден и да го завари умрял я плашеше до смърт. Трябваше и тая нощ да му сменят превръзките. Загаси лампата в помещението, като преди това се огледа за последно да не е забравила нещо, излезе и заключи вратата. Мина отзад през църковния двор, където не беше осветено, от там покрай старата крепостна стена и излезе на улицата. Тръгна нагоре по калдъръмената улица, а стъпките и отекваха в настъпващата нощ. Две очи, червени, блеснаха в мрака и я проследиха. Безшумна сянка на бързи крачки се шмугна след жената.
„Пази ме Боже и помагай, пази мъжа ми и дано скоро това тегло свърши, Боже що си ни наказъл с тоя живот, все бедни, все гладни, все болни. Децата ни напуснаха, внуци не сме виждали, защо Боже. Помагай Боже, това тегло да свърши.“ Унесена в мислите си жената се спря за миг, дали да не свие в следващата пряка да мине през магазина, че сапуна им беше на свършване.
В този момент две железни ръце я хванаха отзад и събориха на земята. Едната ръка запуши устата и. Усети стискане на гърлото, като в менгеме, усети как костите и се трошат. Пронизваща хладна болка. Не можеше да помръдне или извика. Усети как тънко острие, проби палтото, проби плътта и и се забиваше все по навътре.
- Помниш ли ме – каза той – и обърна лицето и към себе си.
Опита се да отговори но не можа. Позна го, беше същия мъж, оня дето бърка в казана със светената вода. В гласа му усети топлина. Лицето му бе сериозно и напрегнато. Виждаше бръчките по челото му. Взря се в очите му. Погледът му сякаш я опари. Сякаш не я гледаше човек, а призрак. Две червени очи се впиха в нея. Устните му се прекроиха в блага усмивка, а някъде с тялото си надолу усети отново хладния връх на острието, което разрязваше кожата и. Припадна от болка в ръцете му.
С бързи движения на ръката той забиваше ножа в гърдите и, докато бе опрял коляното си върху нея. Чуваше хриповете в счупеното и гърло. Прибра ножа в джоба си, взе главата и в двете си ръце, погледа я за момент и я блъсна няколко пъти в калдъръма. Увери се, че не шава, провери, че няма пулс, огледа се и съблече палтото си. Две бели криле изникнаха на гърба му, замахна и отлетя нагоре.