автор: ma_gi

Спри за малко да стискаш
гневни пръсти в юмруци!
Всички рани са истини,
всяка болка – предчувствие,
всеки избор – причастие,
всяка прошка – кандило,
любовта е угасване,
а омразата - милост...
Да ги скриеш е важно!
И постъпваш по съвест –
погледа на прокажен
шевовете поръбва
и с усмивка прегърбена,
върху клада изглажда ги,
а под пръстите кървави –
незатихващи язвите...

И почти си повярвал
в безнадеждното лутане,
сринал детската вяра
в споделените сутрини
и почти с примирение,
се разпъваш на кръста,
ненамерил спасение
непоискал възкръсване...

Изведнъж, сред покварата,
нечий поглед докосваш,
по-насищащ от вяра,
в най-жестоките пости
и на глътки го вдишваш,
и пиян си, издишвайки,
а смутените мисли,
раните ти пречистили...

Вярно – белези светят
и прегръщат ги спомени,
но са язвите слепи,
самотата прогонили...
И по-леко пристъпваме,
с белези, не със рани.
Преминаваме пътя,
на любов разстояние.