Майната и на моята искреност и
на любовта, не тази изстисканата,
от която умират цветя, не поникнали.
Умрели зародиши искреност, във всеки
от нас. От страх, от съобразителност и
от неслучил се грях, който искаме до
полуда, но е праг…много пъти преминат
не на глас. Как мислите? Когато нагазваме
в тинята, на своята несъстоятелност, напреко.
Може би? Когато децата ни…ще ни четат,
дано не се срамуват от думите ни които,
и тогава не ще разберат. Пръски сняг,
детско хрумване, оживяло в приказен свят!
Такъв какъвто го имахме, повечето от нас,
защо не сме вече същите,каквито искахме,
да бъдем."Карлсон, който живее на покрива"
И комините…през които ще си отиде нашата
Несподелена, човещина!
19.11.04 г.