автор: pitia

Прекарах нощта с парещо усещане в стомаха. Не беше само заради изпитото мартини. Едно мартини не е много дори за трезвеник като мен. По-скоро ще да е било непоносимото усещане на прясна влюбеност - когато признаваш само пред себе си, макар и с неохота.
Мислех за него, разбира се. Когато е наблизо, имам чувството, че черен облак надвисва над главата ми. Погледът му отново и отново минава през мен. Разкъсвам се между желанието да избягам и да остана при него - като че всички молекули от телата ни се зоват една друга. Бих могла дори да напиша поема - положението наистина е безупречно!
Винаги зная кога съм на път да се влюбя или вече съм се влюбила. Спирам да ям, да спя и получавам необичайни признаци на вдъхновение.
Дали е хубаво или лошо да се чувстваш така? Никога не съм била в състояние да преценя дали предпочитам сърцето ми да бие с непоносим грохот, или да е така празно, че да не го усещам въобще.
Целият този шум и банални думи....непоносима е мисълта, че едното съвкупление е в основата на всичко. Наситата от тялото на доскоро безумно желания обект е почти толкова разочароваща, колкото и евентуалният отказ.
Борбата на рациото с парния чук в гърдите. Купища екстравагантни думи за един поглед и присвиване на стомаха. Сизифовското усилие да се сдобиеш с някого, само, за да затичаш след камъка на собственото си безхаберие след известно време.....Божието наказание за човешкото любопитство.

Говорех за него. Бих могла да го опиша като невероятно красив, умен, харесван, желан - и за мое съжаление, всяка една от тези дефиниции ще е напълно вярна. Понякога ми се ще да не изглеждаше толкова стряскащо, по всеобщо мнение - съвършен. Да, съществуват подобни хора. Дали са щастливи? Едва ли някога ще разбера. Може би никога няма да имам възможност да го попитам, а дори да имам - не мога да му позволя да разбере, че го смятам за идеален - женски тактики, наясно сте. Бъдете горди, достолепни, принцеси. Не показвайте чувства. Ако го искате, бъдете лоши. Опитът показва....и прочия. Социалните обязаности ни обричат от първия ден.

Да, той. Мъжът, който прекара вечерта, наблюдавайки как се целувам с най-добрата си приятелка, приемам питиетата и цигарите на други мъже, разговарям, накланям се интимно към тях и позирам непоносимо, защото зная, че той ме наблюдава. Дали съм достатъчно красива в ляв профил? Дали не се вижда бельото ми на розички? Не мога да танцувам, краката не ме държат, защото той ме гледа, поднасям чашата към устата си с две ръце, а те треперят - той ме гледа.
Изведнъж той изчезва и за мен мястото се опразва. Не искам да зная за останалите - какъв ужасен егоист е влюбеният човек..Него го няма, защо да стоя и аз? Взимам такси, прибирам се, пуша отново, вмъквам се безшумно в леглото, не мога да заспя, ставам, мисля. Ох, сърцето ми. Болката е банална, но затова пък толкова истинска!

И всичко това така напира да бъде изречено на глас, на някой, който ще го разбере, без да ме осъди. Ала няма на кого. Отдавна се изгубих в мрежата на собственото си мълчание, лъжи, половинчати истини, недоразумения и недоизказаности. Това, с което обикновено толкова се гордея, сега се връща като бумеранг и се разбива с гръм в собствената ми глава. Потайницата иска да говори, но няма с кого - честито!

Няма да мисля повече за него. Ще опитам да го забравя. Да оцелея и преглътна. Да, точно така! Ще бъда силното момиче, което се грижи за себе си, теглото си, изглежда добре и знае какво иска.
Ще бъда....утре.
Днес ще го обичам.