Телцето й е толкова мъничко, господи... Толкова дребно и крехко, изложено в мъничкия ковчег, че прилича на Барби. Личицето й е застинало в онази безвременност, че вече започвах да се чудя истина ли е това, което се случи... Роди се преди 2 години. Само 2 години, които отлетяха неусетно, и ето я сега тук.
Нищо не е останало от детето ми, само тази празна черупка, облечена в жълто-синя рокличка. И обувчиците, боже, обувчиците... Колко се радвах, когато успях да ги намеря... А тя направо разцъфна в онази усмивка, която стопява ледници.
А всичко започна и свърши толкова бързо, че нямах време дори да осъзная какво става. Не можах да разбера сериозността, с която тя ме предупреждаваше. Не можеше да обясни, разбира се, само показваше, но аз пропуснах да видя и разбера знаците й.
Три дни. Толкова беше нужно, три дни. Или по-точно - три нощи.
Петък вечер.
Първата нощ се събудих от плача й. Отидох в стаята й и я намерих в леглото напълно будна, и гледаше нагоре към мен с онзи уплашен поглед, който подсказва лош сън.
"Доище, доище".
Какво по дяволите е "доище"? Успокоих я колкото можах, исках да заспи по-бързо, за да мога и аз да поспя, беше тежка седмица. Едва беше минал час, когато тя отново се разплака и аз отново минах през цялата процедура. Това продължи цялата нощ. Сутринта и двамата бяхме бледи и уморени, нямахме никаква енергия, тя не пожела дори да закуси, а на мен кафето ми горчеше повече от обикновено.
Взех вестника си и се зачетох, тя седеше до мен на пода и рисуваше някакви драскулки по лист хартия. Мислех, че се опитваше да нарисува цвете, но не й се получаваха цветчетата, излизаха някак остри и грозни. Нищо, мислех си, ще се научи. Колко грешах само...
Събота вечер.
Втората нощ започна по същия начин. Гушнах я, приспах я, сложих я в леглото, завих я и излязох. Много държах да се научи да спи сама, и не на лампа. Присмивах се на онези родители, които държаха светнато през цялата нощ, и то по-скоро за тяхно успокоение, вместо за детето им. Погледах малко телевизия, когато бейбифона до мен изпращя и чух плачът й. Изругах тихичко и изчаках, може би просто й беше неудобна позата. Плачът обаче не престана, и аз пъшкайки се надигнах от дивана. Влязох в стаята й, светнах нощната лампа и отидох до креватчето й. Точно както и предната нощ, напълно будна и гледаше уплашено към мен.
"Доище, доище".
Демонстративно погледнах под леглото й, за да докажа че там няма нищо. Отворих раклата, надникнах зад таблата на леглото. Ръчичката й се вдигна и протегна към моята, и я докосна. Боже, ами че на нея й е просто студено. Усмихнах се успокояващо, извадих още едно одеалце, завих я, поговорих й, погалих я. Заспа. След два часа отново всичко отначало. Одеалцето беше отметнато, пижамката й леко разместена, ръчичката вдигната за гушкане. И отново цялата нощ.
"Доище".
През деня пак си седяхме двамата, играхме, рисувахме, цветчетата й бяха все така остри и криви, но беше някак странно тиха, дори плаха. Когато започна да се здрачава, тя видимо започна да се страхува и да се сгушва в мен.
Неделя вечер.
С много мъка успях да я отделя от ръката ми и да я сложа да спи. Не искаше, плачеше и скимтеше. Чудех се какво ли толкова бе сънувала, че чак два дни след това още да се плаши... Както и да е, успях да я приспя, умори се от плач явно, а аз много държах да поспя, идваше още една тежка седмица. Колко ми липсва майка й... Тя се занимаваше с това много по-успешно от мен. Искаше ми се да не се бяха случили усложненията при раждането... Но трябва да бъда силен. Заради нея.
Вече заспивах, когато бейбифона нададе своя призив. Да, да, доище, знам... Почти като насън станах и се затътрих към стаята й. Дежа вю - напълно будна, стресната, гледаща нагоре към мен, ръчичката протегната...
"Доище".
И много студена. Отново светнах всички лампи, погледнах под леглото, отворих раклата, отворих гардеробите, дори килера отвън в коридора, за да й покажа че няма нищо скрито. Всичко се повтори многократно, повече от предните нощи, и всеки път тя беше все по-уплашена и студена. И уморена.
Понеделник сутрин.
Най-накрая дойде сутринта. Докато правех кафето си се замислих защо не ме събуди бейбифона, обикновено тя се събуждаше винаги първа и готова за игри. Отидох да видя и тя си беше в креватчето, обърната към стената, одеалото размятано, пижамката развлечена. Нека поспи още, казах си, и двамата сме уморени. Изпих кафето си, прочетох вестника, а тя все още не вдигаше олелия. Отидох. Беше си все така, не беше помръднала. Хванах одеалото и го дръпнах, за да го наместя, и главата и се отметна към мен.
Очите й бяха отворени, изсъхнали и студени.
Не отидох на работа.
Целия ден изкарах вървейки из къщи и чудейки се кога ще се събудя. Дори нарочно се щипах и се удрях в стените. Погледнах рисунките й, грозните остри цветчета, които от този ъгъл приличаха на зъби.
Тогава истината ме удари в главата. Рисунки на зъби, доището, студенината, уплашения поглед нагоре към мен, който всъщност беше "покрай" мен, ръчичката протегната към мен, но не за гуш.
Бях проверявал всички гардероби, ракли, килери, под легла, всичко освен едно.
Така и не погледнах към тавана.
Ф.