Поезията е като плацента,
а връзката ни с нея пъпна връв.
В плацентата зародишът е център.
Около него има родна кръв,
вода, в която рибешки да плува
с отдавна обезсмислени хриле,
в която всеки полет съществува
в зачатъците на едни криле.
Безгрижно, предусещайки кошмара,
че все пак някой ден ще се роди,
детето същността си преговаря
с духа, към който ще се нагоди.
И в онзи миг, когато ще изплаче
(Защо животът ни започва с плач?)
хранилката -поезия го влачи
назад към оня, тъй уютен, здрач.
Навън животът е така реален,
непредсказуем и необозрим.
Отрежат ли връвта, ще е начало,
а раждането – миг необратим.
Навярно подсъзнателно копнеем
за своето - зародишното аз
и пишейки в плацентата живеем
в света на предродилния екстаз.