автор: sia

Утре е третият ден на Рождество Христово и деня, в който почитаме св. Стефан,
наричан още първомъченик и великомъченик за Христа. Утре е моят имен ден.
Утре се навършват четири години откакто Бог повика баща ми, отец Георги.
Моята близначка ме пита - още ли не празнуваш, минаха четири години.
Винаги съм почитала моят светец, моят закрилник. След църква, празнувах с
приятели, толкова години. Вече не. Не зная точно защо. От една страна, истината е,
че не мога да се веселя в деня, в който баща ми ни напусна. Понякога се питам,
дали той би одобрил това, дали би искал да празнувам в чест на свети Стефан.
Наистина минаха години. Но нямам знак.
Нямам… Ще отида на гроба му, ще направя това, което зная, че той иска.
Ще дам нещо на някой. И - той държеше да се молим за мъртвите. Понякога съм гузна,
че не казвам молитвата, която казваше за другите, която съм чувала от дете,
хиляди пъти, нека я кажа сега:
Сам Ти, Господи, упокой душата на починалите Твои раби - свещеноиконом Георги,
в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка,
скръб и въздишка. Всяко съгрешение, което са сторили с думи, или дело, или мисъл,
прости, като благ и човеколюбив Бог, тъй като няма човек, който да живее и
да не съгреши. Един Ти, Господи, си без грях: Твоята правда е правда вечна,
и Твоето слово е истина. Защото Ти си възкресението, животът и покоят на
починалите Твои раби, Христе Боже наш, и затова на Тебе отдаваме слава с
безначалния Твой Отец и пресвятия, благ и животворящ Твой Дух,
сега и всякога и във вечни векове. Амин.
Помня всичко от онзи ден. Все още, помня го ясно. Отидох в града в събота,
за да се видя с приятел, той ме изпрати. Обикновено празнувах с приятели,
но щях да се върна този път, за да празнуваме заедно в неделя. Помня гласът
на големия ми брат, рано сутринта, че татко не е станал, че не се събужда…
Помня, че ми звъняха много хора, за да ме поздравят за Стефанов ден.
Някои ме питаха – на колко години е. Писах и преди, и сега го казвам –
какво значение има на колко е – той е добър, благ, милостив, жертвоготовен,
търпелив, почтен, той е моят баща и мой искрен приятел.
Каква загуба, Боже мили, каква болка, как бих могла да обясня!
Но в света има толкова болка. Толкова насилие, такава жестокост, бедствия,
болести, очи на деца, в които даже няма въпрос…
Всеки има своето тегло, казваше тате. И всеки трябва да го носи. Бих искала
да намеря това смирение. И той би искал. Нали Бог живеел в сърцата на смирените.
Понякога, вече, мисля си, че докосвам смирението.
Но лъжа се! Като отчаяние е. А отчаянието е грях…
Не мога да спра насилието, не мога да спра болката, не мога да нахраня гладните,
не мога да погаля всички, които чакат едно погалване. Виждам ги. Всеки ден.
Не мога да спя…
И сега, отново ще се моля. На тате, да се моли за мен, за вас, за всички.
И ако не можете да помогнете на човека, който срещате по улицата, или където и да е,
по някакъв начин, молете се и вие, на който и да е Бог, молете се.
За благоразположение. За търпение. За мир и любов.
Знаете ли как. Няма значение. Просто нека идва от душата ви.
А аз… много бих искала да помоля, както видях някъде, да се моли един баща на
гроба на сина си – Боже, прегърни това дете,
а на нас да помогнеш да разберем как раздаваш милостта си.
Но не мога да се моля така. Защото ще се отдалеча наистина от смирението…
А не мога да загубя моя Бог. И тате. Ще се чувствам наистина самотна.
Простете ми.