автор: Boryana

Измълчах всички зими. Да си зима е страшно погрешно.
Даже няма значение, че снегът ще отгледа житата –
то е много далече, а реален е черният белег
от крака на умрялото снощи врабче на земята.

Измълчах всички пролети. Не за друго, а бяха наивни –
с всички тези дървета, нацъфтели в бонбонено розово,
като детска момичешка стая, за която роднините
подаряват възторзи, смешни дрънкалки и пози.

Измълчах всички есени, със които не почваше нищо.
Бяха скрити, уклончиви и изгубили тая прозрачност,
за която е редно да ражда идея за студ и поличби
за изгубено нейде, смешно, отминало щастие.

Измълчах и летата затова, че са страшно бъбриви,
че със мирис на бира и скара пропил се е бризът.
Че незнайно как точно, ала някой изял е магията
на лилавите нощи. И с вълните сега се облизва.

Упорито мълча тишините си. А са тежки – стотонни!
Докога ще мълча ли? Не знам... Може би дотогава,
докато в някой ден, на ръба на това безсезоние
чуя как се засмива дете. И смеха си ми дава.