автор: meiia

Ти си дълга пиеса за сетива,
а те свиря на кратки пасажи
от любов, тишина, светлина.
С други думи, .. миражи...

Някой даже да спусне въже
по скалата ти с думи отвесни,
се спасявам, от всички мъже,
за да бродя из твоите песни.

А в душата си, сякаш не знам,
тази обич е... от хартия и ноти.
Недомислен от двама ни храм.
Трудно дело за много животи.

И усърдно, по детски, греша.
В партитурата все недовиждам
всички паузи и, току се реша
да изпея стиха за довиждане,

тази обич ме разпява на химн.
Тази обич ми казва да дишам
в сетивата си. И дори, че си зрим,
и дори, че си мое двустишие.

Тази обич е слънце за глас,
тишината с по-чувствена дрешка.
Ти и аз сме - магнит до компас.
Иначе казано, ... грешка.

Тази обич с размамах на плесник,
за страха си не ще да похарча.
Аз по сила съм влюбен войник.
А по съвест – сърце на глухарче.