автор: dressy

никога не съм ти обещавал градина с рози, дорийн
ти знаеше много добре
как замръзват ветровете по палубата на нощта ми
знаеше как сутрините ми са пълни със страх и горчиво кафе
как затварях между стъклените усмивки на младостта
онзи къс небе
където започвах аз
и свършваше света без да знам
знаеше как не можех да гледам слънцето
привечер да се губи зад виолетовата къща
и стените ми порастваха стометрови нагоре
където нямаше простор
а само въжета оплели косите на всички девици
с които никога не преспах
знаеше как търсех думите из себе си
които лаеха..побеснели кучета
късаха плътта ми пак и пак и пак
хранеха ме със забранени лотоси и хляб
казваха ми вярвай вярвай.
и аз раздирах кориците на самотата си
забравях постланите надежди
оставях опънатите струни на времето
да режат на малки болезнени късове съзнанието ми
целувах макове цъфнали под сърцето на една уморена вечност
и вярвах вярвах

а ти гледаше театъра на смъртта ми,дорийн
чакаше да се случи сътворението
да се удавиш в синята луна
изтекла изпод пръстите ми
и да си щастлива

никога не порастнах дорийн
само очите ми страрееха под заспалия дъжд
не съм ти обещавал градина